|
| Атанас Липчев |
Божичко, българино, от какво си направен, как си замесен, какво е това семе, люто като арнаутска чушка, на скала да го хвърлиш и със сълзи да го полееш, пак ще се хване, ще покълне,
напук ще оцелее...
Задават се избори, и анадолски мераци още се задават, мършоядите се размърдаха, подготвя се нова и богата трапеза, посрещнахме сестрите с "Осанна", а вече сме готови да ги разпнем, превърнахме трагедията им в национална кауза, но някак по нашенски я принизихме и окаляхме, за кой ли път крилете ни се пречупиха, преди да ги разперим и полетим. Тия дни угасна в забвение набеденият атентатор - един глупаво похарчен живот, избърсаха си ръцете с него и го захвърлиха в кошчето за пране, убиецът на двете сестри още се разхожда на свобода, а ние мълчим и търпим, цените на стоките полудяха и хукнаха нагоре, ние пак мълчим и търпим, родителите ни мрат от глад и болести, нищо, нека мрат, така им се пада, задето са ни родили толкова калпави и негодни, децата ни растат в недоимък и отсега са познали страха, нищо, нека се страхуват, да видят хубаво ли е, откраднаха баташкия ни срам, с който толкова много се гордеем, мълчим и търпим, утре вярата ни ще откраднат, нека я откраднат - и без това днес първите ни мъже сами се отрекоха от нея, харизаха я за собствени облаги. Днес в България е обидно да си българин, дори е някак унизително, превърнахме се на слуги в собствения си дом, управляващите снизходително ни потупват по рамото и ни обещават светло бъдеще, същото онова бъдеще, което обещаваха и на баща ми, но той не го дочака, а нещо ми подсказва, че децата ми също няма да го дочакат.
Днес българинът е като малко дете, насила откъснато от млечната цицка на коравосърдечна майка, ще трябва сам да се научи да пълзи, да ходи, да говори и най-важното - сам да се грижи за себе си,
нещо, което бе забравил през годините,
в които се полагаха основите на светлото бъдеще.
В същото време досущ като хлапе, българинът е влюбен в тази черна и българска земя, привлечен е от исполинската сила на пръстта, от смътното усещане за почерняло сребро и хладната стомана на конски подкови, от достолепието на хиляди сурови и смръщени мъже, които почиват в мир в същата тази земя. Немотията го принуждава да се скита по белия свят, да се блъска на чуждата нива, за да спастри някоя пара за черни дни, с години да не вижда жена и деца, да не чува българска реч. Хиляди бездомници обикалят света с надеждата да открият своето Елдорадо, където да пуснат корен, всички те са омерзени, обидени и абсолютно уверени, че завинаги са скъсали с България. И уж в чужбина всичко им е наред и не мислят за хляба си, а пък нещо все ги гложде, нощем сънуват родното си село, ливадите и горите, сънуват поточето, край което е минало детството им, горчилката в гърлото е вече хронична, свиват се сърцата им от жалост, носталгията ги топи и измъчва, накрая не издържат, захвърлят всичко и побягват към родината, от която доброволно се бяха отказали.
Изпитвал съм го на собствен гръб;
помня как при четиридесетградусова жега стоях на русенската митница и примижвах срещу разпаленото слънце, помня как нещо ме душеше в гърлото, вдишвах дълбоко от българския въздух, който толкова ми липсваше през последните месеци, вдишвах познати и родни миризми, не особено благоуханни, но затова пък толкова скъпи и мили, стоях на прашния площад и ако не се срамувах, бих паднал на колене и бих целунал спечената от сушата благословена земя. Същата тази земя, която сега продават на парче и тя се топи и чезне, продават я синковците, без да им мигне окото, продават я, защото никога не са я обичали.
Странно и сякаш недоизкусурено племе сме ние българите, много търпим и на бой носим много, но инак инатлъкът ни е голям. Все си мисля, че благодарение именно на този инатлък се крепим и оцеляваме, ризата от гърба ни можеш да свалиш, само вярата ни не пипай, защото закъде сме без вяра, тя ни е пъпната връв, тя е коренището, забило яки корени в тази солена, черна и изстрадала земя.
