Дипломацията и Изтокът са тънка работа. Доказа го не кой да е, а бившият президент на България Желю Желев - същият, който оправда дипломатическите чистки в България в зората на демокрацията с обяснението, че старата съветска школа не струва. 15 години след магистралното му указание можем да се позовем пак на него, за да отчетем успехите на новата дипломатическа школа.

Отиде в края на юли Желю Желев в Тайван да представя на китайски книгата си "Фашизмът", а на връщане рече на български пред в. "Поглед" на 6 август: "Като демократична държава ние сме длъжни да бъдем солидарни с Тайван, а не с континентален Китай, който си е тоталитарна диктатура". Едва ли има дипломат по света, който да не знае първия урок на китайската дипломатическа школа. Той гласи:



щом признаваш Тайван, късаш с Китай



Македонската дипломация ходи на поправителен изпит, след като по инициатива на вицепремиера Васил Тупурковски призна през 1999 г. Тайван с надеждата да получи инвестиции за 2 млрд. долара. Парите не дойдоха, но като една от петте "велики сили" Китай наложи вето в Съвета за сигурност на ООН за продължаване на мандата на 1000 "сини каски" (ЮНПРЕДЕП), които патрулираха по границата с Югославия, за да не прескочи конфликтът от Косово в Македония. През 2001 г. СС на ООН отхвърли по същия начин и молбата на Скопие за създаване на 5-километрова буферна зона по границата, когато албанските сепаратисти я преминаваха въоръжени, без да има кой да ги спре. Тогава китайският представител в ООН не обясни мотивите си за отказа, а само напомни източната мъдрост, че "всяко нещо, което има начало, има и край". Краят на международната солидарност с Македония дойде точно в най-неподходящия момент.

Китай не даде вид също, че се сърди на книгописеца Желю Желев. Но бившият ни държавен глава си урежда срещи на високо равнище в чужбина, титулуван като "г-н президент", както му се полага по протокол. Дори като "бивш президент" името му пак се свързва с България. За чужденците той не е просто турист, а ръководител на българската дипломация в определен период. Каквото и да каже сега, възниква въпросът: нима такава е била позицията на България тогава? Ако пък официално не е била такава, идва друг въпрос: имало ли е задкулисна дипломация?

Колкото и да е била негодна бившата съветска дипломатическа школа, със сигурност не би допуснала такъв гаф. Не заради друго, а защото е била професионална, каквито и политически недостатъци да е носила. Бедата на



новата българска дипломатическа школа



е, че е самодейна. В нея политици като Желю Желев могат да се кичат и с академични звания. В реална дипломатическа среда обаче те правят грешки, каквито не се прощават и на стажант-аташета. Такива грешки допускаха и мнозина от новите "демократични посланици", които се въртяха несменяеми повече от десетилетие из посолствата. Те пълнеха страниците на българските и чуждите вестници със забавни случки и може би по тази причина българските посолства се превърнаха в едни от най-залостените крепости за медиите.

Тихо и полека от тях изчезнаха аташетата по печата. Не че не се назначаваха хора на такива постове, но им се забраняваше да общуват с журналисти. Стигна се до положение посолствата да отказват всякакви коментари и информации и за всичко да препращат медиите към говорителя на Външно. Подобен абсурд не се наблюдава в никое посолство на демократична държава. Българските журналисти можеха да питат посолствата на Франция, Германия или Великобритания в София какво знаят за съдбата на българските медици в Либия, но ако се обърнеха към българското посолство в Нигерия с въпрос дали са чували нещо за отвлечен българин там, им отговаряха да не звънят повече, а да се обърнат към говорителя Димитър Цанчев. Очевидно той е професионалист, но само един професионалист ли има в нашето външно министерство, който да може да каже няколко свързани думи пред обществото и да не направи гаф?

От години Народното събрание се кани да изработи



Закон за дипломатическата служба,



който най-сетне получи ход. Мина на първо четене в пленарна зала. След ваканцията предстои второ четене. Най-смисленото нещо в него е, че провъзгласява професионалния, а не политическия характер на дипломацията. Провъзгласява го, но мнозина депутати сякаш биха желали това да звучи като пожелание. Знае се, че парламентарните среди са резервоар за дипломатически кадри, особено към края на мандата на всяко Народно събрание. Затова се търсят начини за оставяне на повече отворени вратички към външно министерство за пришълци без специализирана подготовка.

В същото време законодателят мъдро предвижда, че "не трябва да се излагаме пред чужденците". И бърза да се застрахова чрез чл. 52, който гласи: "Служителят в дипломатическата служба няма право да прави публични изявления от името на службата, освен ако не е упълномощен от министъра на външните работи или от постоянния секретар". С други думи, още законът създава условия да се прекъсне връзката между дипломацията и обществото чрез изрична забрана дипломатите да си отварят устата без специално пълномощно от най-високо равнище. Ако министърът реши да назначи аташета по печата и да им даде право да говорят, ще го направи, но ако реши да се предпази от глупости, законът му позволява да наложи информационно затъмнение.

Правилно е да има застраховка срещу самодейна дипломация, но нали точно в името на професионализма се прави новият закон? Може би самите законодатели не вярват, че предстои създаване на професионална дипломатическа школа в България. Нищо чудно и след приемането на закона да си я караме все така. А Тайван ли, Китай ли ще ни се разсърди - тяхна си работа.