Тази седмица и по-точно на 1 септември влиза в сила увеличението на задължителните резерви на банките. Досега от всеки 100 лева получени депозити кредитните институции замразяваха 8 лева по сметка в централната банка. Сега вече ще трябва да задържат 50% повече резерви, т.е. 12 от стоте лева ресурс ще се изваждат от мултиплициращата машина, която превръща депозитите в кредити. Или поне такъв щеше да е резултатът, ако банките бяха единствената такава машина.
Не съм сред любителите на кредитните рестрикции, налагани чрез финансовата система. Това е като да караш месаря да се бори срещу употребата на шницели, като му ограничиш доставката на свински бутове. Той, естествено, ще намери начин да предложи желаната от клиента мръвка, само че алтернативният начин ще е по-опасен, защото по принуда ще заобикаля санитарния контрол върху предлагането. И все пак, и особено в светлината на кредитната криза с американските ипотеки, която вече зарази и Европа, не можем да отречем факта, че задлъжнялостта е опасна. Но всъщност
опасно е търсенето, не предлагането
на кредити. Цяла (вярно, позабравена днес) школа във финансовата наука изследва кредитния генератор на циклични кризи и депресии. Тя води началото си от Михал Калецки (1899-1970, велик икономист, донесъл световно признание на варшавската СГПиС) и теорията за кредитната дефлация на Ъруин Фишер (1867-1947). И, разбира се, от Хайман Мински (1919-1996), авторът на едни от най-мрачните прокоби за бъдещето на световната банкова система, чието име днес е сред най-често споменаваните. Защото именно Хай Мински формулира самодоказващата се
хипотеза за финансова нестабилност,
която гласи, че водени от икономически или потребителски интерес, участниците в икономиката се стремят към повече кредит, отколкото могат да обслужат. Във времена на равновесие на финансовите пазари и нисък (в момента) риск, банките с радост покриват нарасналото ирационално търсене на кредит. Това влошава финансовите баланси на кредитополучателите и неизбежно води до криза на свръхзадлъжнялост. В съвременния интегриран финансов свят тази криза е най-често глобална. Според Мински тя неизбежно води до разрушаване на финансово богатство, оттам - до обща криза, следвана от продължителна стагнация. Мински различава
три типа финансови структури
на участниците в икономиката. Първата нарича "хеджирана", т.е. обезопасена от кредитни рискове. Това са фирми и домакинства, чиито парични потоци са достатъчни, за да обслужват задълженията им. Втората финансова структура Мински наричан "спекулативна". Такава имат онези, чиито парични приходи стигат, за да обслужват лихвите, но са недостатъчни, за да плащат погашенията на ползвания кредит. Те разчитат на бъдещо повишение на цените на активите, купени с кредит, та да ги продадат и погасят задълженията си. Третата структура са схемите на Понзи, фирми, чиито парични постъпления не стигат дори за лихвите, които дължат. Те трябва да вземат нови заеми, за да обслужват старите. Обикновено печелят от измама на кредиторите си.
Стабилността дестабилизира
Колкото по-здрава е средата, толкова се влошават финансовите структури. Фирми, които в "лоши" времена са поддържали хеджирани финансови потоци, при "добро" време, лесен и евтин кредит заемат спекулативни позиции. Увлечени от бързите печалби, увеличени от достъпния кредит, участници със спекулативна структура нагазват в дълговото блато и се оказват със структура на Понзи. Все някога билото на кредитния бум преваля, редовни довчера кредити влизат в забава, обслужването им се затруднява, после спира. Налага се
да продаваш позиции, за да плащаш позиции.
Тази повратна точка наричаме "моментът на Мински". След него проблемният кредит излиза от рамките на финансовата система и удря цялата икономика. За да обслужва идущите падежи, длъжникът е принуден да продава активи. Когато това правят мнозина, цената на печелившите довчера инвестиции се срива. От своя страна, за да компенсират нарушената от лошите кредити ликвидност, банките продават здравите и сигурни позиции от портфейла си. Качеството на портфейлите им пада, оттам и стабилността на цялата кредитна система. Мински доказва, че циклично дестабилизиране на кредитната система е естествено, а
стабилността се поддържа изкуствено
от паричната политика на централната банка и (според него; Хай Мински е отявлен кейнсианец) с проактивни инвестиции на правителството. Вярно е, че трябва да се вземат мерки, за да се предотврати поредната криза на Мински. И не е в България проблемът. Учителите, дето дават рестриктивните акъли на нашите централни банкери, сами трябва да натискат спирачките. В кривия свят на Хай Мински техните кредитни системи са по-уязвими от дестабилизация - тъкмо защото са по-стабилни. Засега господата правят обратното: наливат пари в банките. Това отлага момента на Мински, може и да го избегне, но само ако размени натрупания потенциал за кредитната дефлация за равна по обем инфлация. Трън или глог?
