Мъчителното четиримесечно избиране на турски президент роди нов сюжет на политическия хорър: турският ислямизъм тръгва на поход към Европа както през ХIV-ХV в., а тя странно защо му се любува. Докато Западът си затваря очите, ислямистът Абдула Гюл се настани в двореца Чанкая, откъдето забрадената му съпруга Хайрюниша (и негова първа братовчедка) ще даде знак на туркините в цяла Европа - слагайте смело забрадките!

Борбата на Франция, Германия и други европейски държави, приютяващи многобройно мюсюлманско население, за светски устои на училището и обществото, се изправя пред небивало предизвикателство. Абдула Гюл, който поведе през 2002 г. Турция към Европа, когато за кратко бе премиер, сега пробива европейската отбрана, като дръзко оставя съпругата си да се носи със



забрадка като ислямско знаме



За разлика от средата на миналото хилядолетие, когато Виена е треперела пред турското нашествие, сега то се развива точно с помощта на Австрия, която през 2005 г. постави ултиматум, че няма да позволи да започнат преговори за присъединяване на Хърватия към ЕС, ако едновременно не бъде даден старт и на преговори с Турция. Още по-парадоксално е, че най-изявеният противник на приемането на Турция в ЕС - френският президент Никола Саркози - внезапно смекчи позицията си само ден преди очакваното избиране на Гюл за президент и обезоръжи неговите светски противници, които смятаха Запада за свой естествен съюзник.

Нима просветена Европа не вижда мракобесието, заложено в ислямския фундаментализъм? Председателят на Еврокомисията Жозе Барозу не спести топли думи в поздравлението си към Гюл. От другата страна на океана Джордж Буш не остана по-назад. Дори Гърция, най-непримиримият съперник на Турция, прати незабавен поздравителен адрес.



Гюловата (розовата) революция на Гюл



явно мирише по-приятно на европейците от алтернативата - военен преврат в Турция. Абсурдът на турския политически живот днес е, че е белязан от две клишета, които еднакво не се вместват в представите за модерна демокрация. Изборът между тях се прави според принципа на по-малкото зло: или светски и националистически военен режим, или ислямска и проевропейска демокрация.

Турският народ скъса с османската си ретроградност през 20-те години на миналия век благодарение на военните и техния вдъхновител Мустафа Кемал Ататюрк. Армията бе гарант за светското развитие на турската държава. Но тя бе гарант и за отглеждането на елит, който отдавна се е оял дотолкова, че смяната му не може да стане по друг начин освен чрез разтърсваща реформа. Забрадката е само символ, но не и смисъл на противопоставянето. 60 на сто от туркините носят забрадки, но едва 15% от гражданите на страната мислят, че е възможно въвеждането на шериата (ислямското законодателство), показа проучване, разгласено в края на миналата седмица от в. "Милиет".

Турция не е Саудитска Арабия и няма да стане. Факт е, че дебатът около избирането на Гюл, се въртеше повече около забрадката на съпругата му, отколкото около неговите политически качества. За народа, който е преживял четири военни преврата за четири десетилетия, редуващи се с корумпирано управление на абонирани за властта светски партии, появата на Гюл и на неговата ракета-носител Реджеп Ердоган е знак за отдавна очаквана политическа промяна. Тя изразява неговото предпочитание към либерализма и демокрацията за разлика от консерватизма на военните.

Европа също не би приела каквато и да е военна диктатура да бъде гарант на нейните принципи. Въпросът е дали тя не се лъже, че е възможно да съществува



прозападен ислямизъм



Дали Гюл и Ердоган не се преструват, че са покаяли се ислямисти? Дори да е така, по-добрият вариант за Запада е Турция да не губи европейската си перспектива, защото иначе би била отблъсната към ислямизма в Близкия изток. България също се преструваше, че признава върховенството на закона, и Брюксел виждаше, че не е искрена, но предпочете да я приеме, за да има лостове за натиск отблизо върху нея.

Поучен обаче от опита си с държави, които не отговарят достатъчно на европейските критерии, ЕС прилага вече друга тактика - продължителни преговори, без предварителна гаранция за приемане на определена дата. Завоят, който направи Никола Саркози чрез ангажимента си да не пречи на отварянето на нови преговорни глави с Турция, изразява точно тази тактика: ще се преговаря само по глави, които не дават гаранции за членство. Затова през юни Франция отхвърли предложението за отваряне на глава "Икономически и валутен съюз", защото нейното сетнешно затваряне би било знак за предстоящо приемане на Турция в ЕС.