Всяко време има свой типичен представител, т. нар. "герой" (със или без кавички), който олицетворява тип човешко поведение и изпълва със съдържание определени характерни черти.

В периоди на кризи и разлюляност се забелязват динамично разместване на социалните пластове, преоценка на нравствени категории или, казано направо, се извършва нов прочит на скалата на ценностите, на морала. Това, което някога е било немислимо като деяние и се е осъждало сурово, като например кражбата, в периоди на обезценка търпи промяна. Може да се случи така (и се случва!) крадецът, простакът, вагабонтинът, измамникът да добият санкция едва ли не на положителност, защото на въпросните започва да се гледа като на хора оправни, практични, динамични, несъобразяващи се с правилата на овехтелия морал. Нещо повече - на тях им завиждат с мрачната възхита на завистта, която е в състояние да легитимира дори престъпление. Мнозина дори



тайно се уподобяват на преуспелия мошеник,



на жизнерадостния простак и по този начин нравствената развала добива гражданственост.

Държавата в подобни ситуации доброволно се разделя с някои свои функции. Изхожда се от презумпцията, че колкото по-малко присъства държавата в живота на обществото, толкова е то по-свободно, а съответно - и личността.

В случая не се разбират две неща - свобода и държава. Свободата е много висока категория. В нея, както казва Бердяев, "има нещо по-скоро аристократично, отколкото демократично". Защото свободата означава осъзната отговорност пред ценности и идеали, поемане на задължения. Свободата е общностна и индивидуална. Голяма заблуда е, че чрез революции масите искат да постигнат свобода. Те искат да постигнат равенство, разбирано в най-плебейския смисъл на думата.

Колкото до държавата - това е въпрос за характера на властта, за т. нар. "обществен договор" според Монтескьо, който се сключва между управляващи и управлявани. И в този контекст трябва да се знае, че държавата има религиозна първооснова и религиозни извори. Неслучайно апостол Павел казва, че "всяка власт е от Бога" и че "началстващият носи меча ненапразно". Ще рече - в държавата има нещо сурово и аскетично. И тук опираме до т. нар. принуждаваща и насилствена природа на държавата. Тази природа е разбираема, оправдана, необходима като проявление, когато е насочена срещу злото и мрачните стихии.

Но



свеждането на държавата до институция със затихващи функции,



каквато е либералната мечта, неминуемо довежда до разпад и аномия, до хаос в обществото и незащитимост на гражданите.

Настъпва царството на тържествуващия Хам, на простака, на мошеника, на егоиста. И всичките тия вече имат претенциите да са елит.

Високите материи, високите духовни съпреживявания будят раздразнение, че даже и отврата.

Тревожните въпроси на съвремието, които "никой век не разреши", се стичат по гладките умове като вода по объл речен камък. И ведно с това - пълна социална безчувственост, доведена до хладен цинизъм. Затова и от речника на тия "любимци на разврата" напълно са изчезнали думи като милосърдие, състрадание, солидарност. Животът им е нескончаем балтазаров пир, безсрамен хохот на мазно гърло в лицето на изнемощяващ народ.





Елитът не слуша Бах, елитът слуша чалга



Забавленията му са забавления на забогателия простак плебей Трималхион, обезсмъртен като тип от Петроний. За награда Нерон му заповядва да си пререже вените.

Вилнее консумативната стихия.

Знанията, уменията, постоянните целенасочени усилия не са на почит. Стремежът е да се направи мълниеносна кариера, да се направи удар, да се забогатее с криминална скорост.

И все по-малко място остава в общественото пространство за почтените, съзидателните, работливите, за носителите на хуманитарния разум. На тях се гледа като на изкопаеми, като на неудачници.

Заразата на консумативния хедонистичен либерализъм се разпространява като епидемия. Някои от пишещите се поддадоха на съблазните на леснинията и го удариха съвсем през просото, произвеждайки вулгарности. Порнографията, юденето и гавренето се превърнаха в престижен жанр, доходоносен. Театралните сцени се превърнаха в сцени на пошлотия, кич и имитативен секс. Не устояха и музикантите и го удариха на съвсем долнопробна чалга, защото това се слуша, това гали ухото на разбогателия простак. И той подобно на Бай Ганьо иска да му свирят "на ракия".

Високата, елитарната култура е вече убежище за малцина, за хора, сякаш спасили се от една потънала Атлантида. И тази култура вече има участта на Пепеляшка. Тя нито се радва на субсидии, нито на просветеното внимание на меценати и политици.

Ако използваме един израз на Алеко Константинов, можем да кажем, че живеем в епохата на "жадна за облаги сволоч".

Тържествуващият нагъл простак е нейното лице.