Тези дни се навършват 18 години от началото на членството на България в МВФ (25 септември 1990). Годишнината не е кръгла, но все пак е особена - за първи път България е с изчистени финансово-кредитни взаимоотношения. Този факт сам по себе си е повод за своеобразна равносметка.

България се обвързва с МВФ в момент, когато има най-голяма нужда от свежа международна ликвидност и притежава най-малки възможности за нейното осигуряване. В началото на 1990 г. правителството на Андрей Луканов налага едностранно пълен мораториум върху обслужването на външния дълг и с този си акт изолира страната от световните финансови и капиталови пазари. Единственият източник на международно признати финансови ресурси остават МВФ и СБ.

Първата договореност с МВФ е подписана на 25.02.1991 г. и е от вида ком­пенсационен и условен заем. Неговото предназначение е да осигури внос на силно­дефицитните за времето си течни горива (да си спомним за безконечните опашки пред бензиностанциите).

България е сключила четири вида споразумения с МВФ:

(1) Стабилизационни споразумения (stand by) - 7 броя;

(2) Разширена финансова подкрепа (Extended Fund Facility) - 1 брой;

(3) Компенсационен и условен заем (Compensatory and Contingency Financing Facility) - 2 броя;

(4) Подкрепа за трансформация на ико­номическата система (Systemic Trans­for­mation Facility).

На три пъти стабилизационни споразумения (второ, трето и четвърто) са прекъсвани предсрочно от страна на МВФ поради неизпълнение на поети ангажи­менти от българските правителства.

За разглеждания период България ползва финансови ресурси от МВФ сред­но­годишно около 627 млн. SDR и плаща средногодишно примерно 25 млн. SDR лих­ва, т.е. лихвените разходи за ползваните средства от МВФ се оценяват на около 4% средногодишно.

Цялостната оценка на взаимоотношенията на България с МВФ не е и не мо­же да бъде еднозначна. България нямаше избор, беше фактически принудена и трябваше задължително да приеме сътрудничеството с МВФ. Промяната в иконо­мическите условия от началото на 90-те години на ХХ в. бе толкова драматична, както и подготовката на набързо формирания макроикономически елит бе толкова илю­зорна, че отсъствието на компетентен наставник и надзорник бе равносилно на пътуване към хаоса.

Най-спорни са т.нар. условности, които МВФ налага при подписването на конкретно споразумение. За специалистите от МВФ (които иначе са много добре подготвени и доказани висококвалифицирани професионалисти) е все пак трудно да навлязат в детайли в конкретната обстановка и в макроикономическата специфика във всяка една страна за ограничено време, поради което предпочитат да се придържат към стандартни препоръки и про­це­дури. Логично невинаги тези стандартни процедури са най-удачните във времето и пространството. Показателно е например почти скандалното стабилизационно спо­ра­зумение (четвърто поред), подписано в средата на 1996 г., от което постъпи само първият транш и буквално 15-20 дни по-късно се изясни, че нищо, което е пред­ви­де­но и проектирано в приетите условности, не може да се изпълни.

Като правило реакцията на вътрешния макроикономически и политически елит на поставените изисквания за реформи от страна на МВФ е подчертано сдър­жана, дори враждебна. Естествено е управляващите да не са възторжени от ока­за­ния външен натиск, който при определени обстоятелства звучи направо обидно. Факт е обаче, че оставени на самотек, те сътворяват безпорядък и хаос с трудно предвидими неблагоприятни последствия. Например:

(1) Решението за въвеждането на пълен мораториум върху обслужването на външния дълг от началото на 1990 г. бе чисто българско и то създаде изключи­тел­ни затруднения за българската икономика за години напред.

(2) В първата половина на 90-те години управата на БНБ прецени, че е добре част от международните валутни резерви на страната да се предостави на българ­ските търговски банки във вид на валутно рефинансиране за подпомагане на икономическия растеж. Съществена част от предоставената чуждестранна валута се просмука в пясъците на фалиралите банки и спомогна за изтощаването на валут­ни­те ресурси на страната.

(3) Правителството на Жан Виденов през 1995 г. реши, че разполага с доста­тъчно добре подготвени специалисти, знае какво иска и как да го постигне и няма нужда от външни надзорници, и поради това демонстративно се отказа от каквато и да е помощ от МВФ. Една година по-късно то беше готово на всичко само и само да получи подкрепа от МВФ в разлюляващото се море от непредвидими и некон­тро­лируеми социално-икономически сътресения.

(4) В по-ново време (2002 г.) се разигра сагата с т.нар. активно управление на външния дълг, планирана и проведена от правителството на Симеон Сакс­ко­бург­гот­ски, което нанесе ущърб на страната от примерно 1 милиард евро.

МВФ охлади и немалко други необмислени и непрофесионални стъпки на макроикономическото управление (предимно с популистки характер). Сигурно е например, че набързо и непремерено скроеното решение за 10-процентния плосък данък с неясни последствия не би било възможно при присъствието на МВФ.

МВФ служеше и като своеобразен щит за управленския елит. Когато той не беше в състояние да обясни предвидените промени или не искаше да поеме пряка отговорност, на помощ идваше оправданието с МВФ. Там бяха лошите момчета отвъд океана, които настояваха за непопулярни мерки, които добрите момчета у нас иначе никога не биха си позволили.

МВФ обаче остави немалко несвършена работа. Трудните макроикономи­чески реформи бяха прокарани безвъзвратно (сякаш), но институционалната уредба изостана. Сега идват други лоши момчета от ЕС, които поеха щафетата на надзора. Такава е била цялата наша история през последните стотина години - почти всички необходими и наложителни трудни реформи са провеждани под външен надзор.

Затова - да си спомним с добро за МВФ. Не трябва да забравяме уроците и поуките. И да не допуснем поредното срамно състояние отново да опрем до надзорника от последна инстанция - МВФ.



* Материалът е публикуван от Money.bg.