В добре побългарената демокрация политическият театър е най-скъпото представление. Само драматургията на изборите например струва купища пари. Кастингът е тъй оспорван, че още при отсяването се катурват немалко кариери. Режисурата не блести с майсторство и залага на изненадите. Понякога и самите изненади не са никак оригинални, но са задължителна стръв върху въдиците на партиите, които иначе предлагат едно и също - освен онези, които нищо не предлагат.

Така напоследък се забелязва засилено номиниране на генерали за кметове. Засега в София и Русе, "а после... и в други градове"? При един успех в кампанията местната власт след изборите ще разполага със собствен генералитет. Очевидно се разчита на подсъзнателния копнеж за силна ръка в нашата хаотична действителност. Още повече че тези кандидати са генерали от службите, а не от армията. Излъчването им е на сурови мъже, които няма да разтягат ластични усмивки и ще разкарат разпасаната и крадлива общинска паплач, както и ще потегнат самите си градове.



Кой знае защо, очаква се и да не бъркат в меда...



Ако обаче погледнем без ирония - едно честно генералско минало не пречи на никого да се реализира в каквато и да е власт. Но и не е непременно условие за народополезност. Като някакъв тест за размисъл и за кандидати, и за избиратели ще припомня образа и делото на един софийски кмет - и той генерал, легенда от войните за национално обединение, обвеян със слава и старателно премълчаван няколко десетилетия.

Генерал Владимир Вазов е особено популярен в моя роден край, дълбоко почитан е от цялото ми семейство: дедите ми са се били под негово командване край Дойран и вярваха, че в онази невиждана месомелачка са останали живи благодарение на неговата воля, военна дарба и необикновена човечност. Може би именно край Дойран генералът освен артилерист се е превърнал и в строител. И днес - след хиляди килограми динамит и след Титовите булдозери - бетонни "галерии" и бункери могат да се видят сред тревите и шумаците на македонските планини. Преданието за незначителните български жертви срещу огромните загуби на англо-френско-гръцко-сенегалския противник е съвсем достоверно. Не се помни и разказва главната причина за това: освен мъжеството и бойното щастие



трудът е спасил хиляди войници



Техният труд, както и трудът на техния командир. С това Девета плевенска дивизия и нейният генерал влизат в историята. И не само в българската. По време на конгреса на Британския легион през 1936 г. прозвучава знаменитата фраза на генерал Хамилтън, който представя Владимир Вазов като "един от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история". Тази случка е широко известна, тя украсява живота и делото на генерала, но въобще не ги изчерпва.

През 1920 г. Владимир Вазов получава единственото си генералско повишение. Става генерал-лейтенант и едва 50-годишен е уволнен в запаса. Героите по принцип са неудобни. Той става първият председател на новия Съюз на запасните офицери - ръководи го цели 10 години. През май 1926 година става кмет на София и кметува близо 6 години.

След скорошната още война, след окупацията и репарациите градът е в окаяно състояние. Вода, електричество, транспорт, улици, чистота, финанси(!) - планина от проблеми. Общественото стопанство е разграбено, общинските сгради се рушат. Генералът, който неотдавна е изградил най-могъщата фортификация на балканския военен театър, сега трябва да възстановява един мирен град. Запомнили са го



учтив и неотстъпчив, внимателен и твърд кмет,



който постига всичко, което смята, че дължи на столичани.

Финансовите дела влизат в ред. Всеки гражданин получава данъчна книжка. Приходите излизат на светло. Построен е големият водопровод Рила-София, на който градът дължи славата си на европейска столица с най-хубавата вода. Изградена е модерна кланица, няколко училища и няколко квартални бани. Трамваите, "съвършено запуснати", са откупени от Белгийското дружество, линиите се удвояват и удължават, доставят се нови мотриси, поставят се остъклени чакални по спирките. Построени са двата ВЕЦ-а при Симеоново и Мала Църква. Градът за първи път се снабдява с техника за почистване - с невижданите дотогава автомобилни сметосъбирачки, миячки и поливачки. Изцяло се модернизира противопожарното стопанство - кметуването на генерал Вазов е етап в развитието на софийската пожарна команда изобщо. Построени са мостове, павират се и се канализират улици. Открити са "народни кухни", както и няколко сиропиталища. Раздават се общински места на бездомници. И нещо важно: основани са общинска библиотека и музей.

Любопитно и многозначително обстоятелство съобщава този тъй успешен столичен кмет. "Нека да кажа - пише той, - че многобройните партии, представени в Общинския съвет, бяха източник на чести недоразумения, безпредметни спорове, бавене в работите и други такива. Законът за столичната община не даваше право на кмета да избира своите помощници, затова често



Общинският съвет избираше хора неподходящи, бездеятелни."



Колко познато и колко съвременно!

Предлагам всичко това без коментар, просто за справка и за поука. За информация на всеки, който би искал да се сравни с него - бил той генерал, кмет или просто гражданин. Но мисля, че е честно да добавя и последното изречение от равносметката на Владимир Вазов: "Завърших кметската си кариера с една придобивка: диабет (на нервна почва)!"