Бях решил да не пиша за стачката на учителите по две прости причини. Първата е, че не съм особено компетентен по този спор. Втората е, че това събитие ангажира достатъчно широки коментаторски и анализаторски сили и моето скромно неучастие в него не заплашва да го остави в сумрака на неяснотата.

Взе да ме провокира обаче едно натрапливо желание за поляризация на общественото мнение, което усещам и върху себе си.

"Ти "за" ли си или "против" стачката?" е въпросът, който дали пряко, дали чрез заобикалки се задава и на мен, респективно и на цялото общество, независимо дали слушам новините, дали разговарям с учители и родители (родител съм и аз) или пък спешно оформяме нов дневен график на телелюбивите си питомци.

Смятам този въпрос-внушение за некоректен. И го отдавам на детската възраст на нашата прохождаща стачна култура, която тепърва ще се развива. (Писах по този повод преди година, да му мислят правителствата.)

Не съм "за" или "против" стачката, защото, както вече казах, не съм компетентен; да не говорим, че и страна не съм.

Стачката е средство, разрешено от закона, което групи хора могат да използват за подобряване на своите трудови условия и възнаграждения. "За" или "против" мога да съм само ако съм врял и кипял в тяхната работна практика и я познавам добре, както и ако съм добре осведомен за цялостната



бюджетна и трудова конюнктура на страната



Знам обаче, че учителите не получават високи заплати и с така отпуснатите им от министерството на финансите средства живеят много трудно.

Убеден съм също така, че ниското заплащане демотивира всеки работник и насочва кадърния към по-престижни и платени професии с желязна последователност.

Всеки знае това; не е нужно да откриваме топлата вода отново. Но я наливам неслучайно.

Готов съм да налея още - не просто чаша, а цял водопад в преподавателската мелница, като заявя, че по мое дълбоко убеждение инвестициите в образованието са най-важните инвестиции, които уважаваща себе си човешка общност следва да прави. И понеже неминуемо изниква въпросът за приоритетите, то лично моето мнение е, че ако трябва те да се преформулират, то трябва да е в посока плюс за образованието, и минус примерно за разни милитъри командировки на наши рейнджъри по далечни и екзотични страни...

"Храни своята армия, за да не храниш чужда" е находчив афоризъм в тесните национални граници. Ако го издигнеш обаче до общопланетарна мъдрост, той стъписва с безсмислието си. Цялата планета храни много и скъпи армии - защо?

Един от възможните отговори вероятно е, че ние сме много и безумни, а планетата е една и вероятно по-разумна от нас.

Та с две думи - учителите са прави да се борят за по-високи заплати.

Само че това не значи, че правителството автоматично е грешно, щом не ги отпуска тутакси в искания размер. Първо не знам дали то има такава възможност. Принуден съм да му се доверя, след като то твърди, че няма. Бездруго е избрано, за да преценява тъкмо тези неща.

Тоест аз като всеки средностатистически българин имам изисквания и към правителството. Те са да действа така, че неговите действия и бездействия да не ни докарат икономическа, социална, екологична или друга беля.

Това му е основната задача и няма прошка, ако се издъни.

Учителите искат 100 процента, правителството твърди, че не може толкова, и не дава.

Работата на нас, хората встрани от конфликта, в случаи на стачка не е да се делим като на футболен мач и да викаме все по-неистово, докато се окаже, че в последната минута един вкарва гол и се прибира засмян в съблекалнята. А ние си тръгваме от стадиона внезапно изпразнени от съдържание и що да видим навън: животът си тече с дъжд и слънце, а онези страсти олекват като детска свада за камионче.

Всеки двубой между правителство и синдикати рано или късно свършва. Както и всеки сблъсък между работодател и работник.

Работникът е в правото си да иска повече. Можем да го разберем. Можем да се турим и на мястото на работодателя, който би желал да мине по тънката част - по цял ред причини.

Ако единият



не се бори за своите интереси, е овца



Ако другият не се бори за своята стабилност, фалира.

Единият може да иска по-голяма заплата от работодателя, като, за да не мине само с унизителна (и често безрезултатна) просия, цялата история на синдикалните движения му е дала ред оръжия, включително стачка. (Историята му е дала и оръжието на революцията.)

Другият може да преценява - да, този работник ми е важен и ще дам. Или не, предпочитам да го загубя, но не давам. Въпрос на сделка.

Едно нещо струва толкова, колкото някой е склонен да плати за него, казват. Моя милост преди време преведе книга с избрани неща от Йосиф Бродски. Понеже хвърлих доста усилия и време и се справих сравнително успешно, сам за себе си оцених труда си на 50 000 тогавашни лева (инфлационни). Издателят (мой приятел) бе готов да плати и ми плати 7000. Имах две възможности - да откажа офертата и страната ни да си стои без Йосиф на български още неопределено време, а аз да си стоя без хонорар. Или да взема парите и книгата да излезе. Станаха две неща. Първото е, че взех парите и книгата излезе. Второто е, че вече принципно отказвам големи поръчки за превод на поезия... Защото, първо, няма пазар, а второ - този труд не е и в сферата на културните приоритети на държавата, съответно няма обществена нужда това занятие да се субсидира.

Както виждате, нищо не рухна от това, дори аз.

Такава по същество проста дилема има при всяка стачка, включително настоящата.