"Аз не съм Нарцис, в момента съм Зевс". Тази несполучлива проява на хумор от страна на просветния министър Даниел Вълчев онагледи по превъзходен начин политическата зевсомания. Феноменът граничи с болестно състояние на ума и се характеризира с пълно самозабравяне и гротескно чувство за непогрешимост. Обикновено манията се придружава от болезнено себелюбие и маниерно чувство за хумор.

Поредното й проявление бе оня ден, когато пак въздесъщият министър с помощта на колегата си от финансите направиха показни за литературните похвати алегория, метафора, ирония и сарказъм, взети заедно. А докато двамата Зевсове тарикатстваха скришом зад гърба на синдикатите, телевизионната камера многозначително се разходи по лъскавите им чепици. Както се казва - заговори ли истината, и боговете мълчат. Двамината отведнъж се разкриха като премного сити люде, които на гладни вяра на хващат. И ако за финансистите е прието да се смята, че не са точно хора, а хомункулуси, измерващи душата в цифри, то за министър на просветата подобно "макробесие" е непростимо.

Ала не щеш ли, тъкмо човекът на числата прояви известно достойнство и



криво-ляво се извини на публиката



за непремерения диалог на тема "Тлака в Алтъново". Жестът му бе много условен, почти апокрифен. Молбата за прошка се появи само в една агенция и без гаранции за достоверност, но да речем, че е валидна. И макар извинението на Орешарски да бе от рода "ще прощаваш, ама не съм искал...", все пак показа известно смирение човекът.

Трудно, много трудно се изтръгва извинение от устата на български политик. Не че от едно "Sorry" положението в татковината ще цъфне и ще върже, но пък на изстрадалия нашенец може да му стане по ведро на душата. На Запад е друго. Там, като закъснее влакът, пада министърът. И на Изток е друго - там пък един министър - японският на земеделието Тошикацо Мацуока, направо си се самоуби, защото осъзна, че не е правилно да се краде. В духа на християнските добродетели и българската традиция от нашите политици винаги се е е очаквало да правят едно - да се извинят, като ги хванат. Както и да крадат, но и за народа да има.

Политическата класа у нас отдавна е наясно, че е редно да се извинява за глупостите, които сътворява - защото в противен случай електоратът съвсем ще я намрази. Те са наясно, но нали са малки Зевсчета - някак си не им идва отвътре да дават заден ход и да се покайват за грешките си. Правеха го



тромаво, както сега го направи Орешарски



Едно време Надежда Михайлова се чуди доста време, преди да поиска прошка от ловешките журналисти за оная касета. Юлия Берберян леко се извини на журналистите, след като се изложи пред тях като кифладжийка с приказки за парламентарни банички и тенис кортове. Титанът от града на руската бойна слава - Плевен - Теодосий Симеонов, се извини заради цялостното си творчество. Извини се на журналистите за десния си прав, извини се на Либия, дето не била бяла държава. Дори Костов рече пред медиите по време на едно новогодишно тържество: "Допускали сме грешки и молим да бъдем извинени."

Даже аватарът на Бог - Бойко Борисов, специално се извини на семейство Георгиеви от "Люлин", когато беше главен секретар на МВР - щото спецченгета атакуваха погрешка дома им. Те не само объркаха апартамента, но търсеха и човек, който от два месеца е в затвора - но това е друга тема.



Е, какво стана след всичките тези поискани прошки?



Нищо.

Извиненията на Юлето Берберян не хванаха дикиш, проверките срещу нея продължиха, а журналистите все така я гледат подозрително. Нито либийците, нито избирателите повярваха на извиненията на Теодосий Симеонов, който, след като се разкая, взе, че обиди журналистите, дето "хранели с помия децата си". Какво като Костов се извини - той пак е Този, който стои на пътя и чака хората да узреят. Хората не вярват на политиците, даже когато им се извиняват. Защото чувстват, че има нещо дълбоко неискрено и дори подозрително. Някак все имаш усещането, че ще ти поискат нещо в замяна.

Но въпреки това - да се извиняваш и да прощаваш е хубаво. По християнски е. В Библията пише: "Покай се от това твое нечестие и моли се Господу дано ти се прости." И за това традицията трябва да продължи.



БСП може да се извини на електората си в Кърджали,



че е в коалиция с ДПС. Както и на живите партизани, че е в коалиция с царя. Самият цар може дълго да се извинява на заклетите монархисти, че за срам на родата си на стари години стана републиканец. Доган може да се извини за "обръчите от фирми", разбира се. Тримата заедно могат да се извинят за инфлацията, за цените, за заплатите...

Ако десните искат да се извинят - могат да го правят ежедневно през този и през целия следващ мандат на левите. СДС и ДСБ могат тотално да приватизират идеята за извинението. Могат дори да се извинят, че съществуваха през последните години.

Само Костов няма да се извини повече. Той още чака народът да му се извини. Всъщност и Жан Виденов сигурно чака народът да му се извини.

В тънката сфера на извинението българските политици хич не са настигнали европейците. Не им спори материята. Като оцапат работата, предпочитат да се спотаят, да се наведат, да се направят на невидими. Когато разберат, че няма как да се скрият, започват допълнително да се оплитат и в края на краищата бързо стават храна за вестниците. В редки, много редки случаи казват едно: "О-па! Без да искам", все едно просто са настъпили човечец в трамвай. И продължават назад.

Защото Зевс не се извинява. Има си принципи, които му пречат да прави това.