Снощи в светлината на фаровете се завъртя кълбо от падащи листа и се стовари върху предното стъкло - сякаш не таксито се блъсна в тях, а те по някаква причина искаха да го спрат и да го засипят. Какво бе това дърво, което ги бе хвърлило, сякаш бърза да се разтовари от житейско бреме - и двамата с шофьора не успяхме да видим. Тази есен дървесата в парка някак по-дълго удържат своята носия, а и сякаш по-старателно я шарят - като че ще векуват в нея. Защо това, незнайното, така стремително я съблече и я метна на пътя, протест ли бе това или закачка, или просто някакъв импулс на естеството, не се разбра. При друг случай, в други времена, листопадът сигурно щеше да намери място върху герба на София. Познавам хора, които през есента идват в столицата, за да му се насладят. Както се ходи на море, на гроздобер, те пък идват "на листопад". Разбира се, това са хора особени, като от друго време. Все пак мисля, че те не се свършват и "другото" време продължава - вътре в днешното. От друга страна, какво му е по-хубавото на тукашния листопад, никой не може да каже. Но така е тръгнало - от стихотворения, от песни, от едното споменаване само.



Софийските листопади са оставили следа



из цялата българска поезия. Златните им листа могат да се намерят между страниците на безброй стихосбирки. Преди време се появи изненадваща и много богата антология на дъжда - стихотворения на поети от различни поколения, в които "вали". Представям си как би изглеждала една антология на листопада. Какво чудо ще се получи само - всичкият листопад на едно място! Но и в поезията листопадът е това, което е и в природата: една безгрижна елегия в преддверието на истинската скръб - зимата. Кой знае защо, листопадът на късната есен - размесен с ледения дъжд под черното небе и озвучен от злобни клаксони и стъргане на трамвайни релси, не е предпочитан нито за поезия, нито за разходка. А той си има своя последен чар, ама, хайде....

Имам и аз из книгите си такива стихотворения, явно било е неизбежно. В различна възраст листопадът в тях приема и различен образ. За последен път ми се е явил като "завеса на съдбата", която пада, вероятно завинаги.

Но от известно време, не знам коя есен по ред, листопадите извикват у мен един стих на приятеля ми Николай Искъров. В него няма нищо есенно, не шумолят и не летят листа, няма ги пастелите на кестените и липите, има само мрачно предчувствие и самопредсказание:



"Ще духне вятър. Ще разпръсне дните."



Стихът е зареден с неизбежност, това непременно ще се случи с дните ни, с нас, а с автора вече се случи. Всъщност това е неговото стихотворение за смъртта. Но каква смърт си вещае Николай? Представя си как "ангели със кадифени нокти" ще го издигнат "над свечерения Созопол". Високо "над залеза със пясъчните мигли, над залива - загадъчен и топъл". Предрекъл си е смърт милостива, на обикнат бряг. Ще я усетят само делфините в морето и начаса ще го оплачат. Там душата му "на пръсти ще премине под шепота уплашен на звездите". Стихотворението е всъщност драматично, но и някак леко, гальовно. Смъртта е красива до пожелаване - ако не беше този страшен стих:

"Ще духне вятър. Ще разпръсне дните."

Той като че ли иде от друго стихотворение. От друг живот. И вятърът в него е суров, мрачен вятър. Защо ли неизменно у мен се свързва с онзи, който къса и пилее листата на есента? Не е ли от вече автоматизираната асоциация вятър-лист, която поезията е пресовала в душата ("Лист отбрулен, кой знай де го, вятъра завлече...")? Или просто от инстинктивното желание някак да се



"опитоми" този страшен стих



и да се преведе на езика на листопада - дано жестоката му мелодика се превърне в нежно шумолене. Само че се е получило точно обратното: златният вятър на есента всеки път се явява като черния вятър от стихотворението, ако го кажем направо - вятъра на смъртта. Ще духне, ще разпръсне дните...

Спомням си Йордан Радичков да разказва, че като гледа падащия сняг, всеки път си мисли за своите мъртви приятели. За Методи Андонов, рече, си мисля, за Гришата Вачков... Тогава си казах, че природата с по нещо ни припомня за онези от нас, които вече са станали... природа. И може би затова листопадите задвижват вятъра от стиха или просто това е духът на Николай, който кръжи край нас в такива дни.

Защото смъртта, която си бе посочил в онова стихотворение, смъртта в кадифените нокти на ангелите и с плачещите посред морето делфини, не му се сбъдна. Неговата бе незаслужено жестока: загина в автомобилна катастрофа. И макар написан години преди това, онзи стих звучи като изохкан в немислимото страдание на поетовата гибел.

"Ще духне вятър. Ще разпръсне дните."

Посланието е ясно: със стих или с каквото и да е, Вятърът трябва да бъде изпреварен.

Защото никой не може да събере веднъж разпръснатите дни...