Познавам двамина, иначе си приличат. Нормални, умерено оправни хора, относително благополучни, сравнително образовани. Голямата разлика им е в отношението към това, което се нарича днес Русия, а преди се е наричало Съветски съюз, Руска империя и прочее.

За единия всичко в тази страна и от нея е синоним на изостаналост, неорганизираност, мракобесие, двуличие, експанзивност, деградация...

За другия е обратното. Русия му е парола за величие, широта на просторите, душевност, интелектуална, военна, спортна и културна мощ, добродушие, отзивчивост... За първия всичко руско е вредно и лошо. За втория - полезно и прекрасно.

Сетих се за тези полярни по въпросната тема свои познати покрай периодично припламващите политически и обществени дискусии относно: енергоизточниците, паметниците, политическото влияние...

Голяма част от нас, българите, в отношението към Русия предпочитаме крайностите и дисбаланса. Тези рецидиви следват устойчивите архетипи на "филството" и "фобството" отпреди век, век и половина; днес изглеждат леко променени, но не и кой знае колко разклатени.

Няма да скрия, че и двамата ми приятели ми



изглеждат инфантилни



А те са представители на големи групи, около които в малко по-далечно минало, пък отчасти и днес, се образуват кръгове и партии, формират се политики, създават се културни и духовни вектори...

Не е нужно да ровим кой знае колко в миналото, за да видим праобразите на двамата сред нашите класици. Неотдавна драматургът ни Боян Папазов ми подари, неизвестно защо, но за голяма моя радост, оригинала на стихосбирката "Избавление" от Иван Вазов, издание от 1878 г., пожълтяло и тук-там покапано - от свещи ли, от умилителни сълзи ли, от чорба ли - все достолепно. Стихосбирката се открива с "Ода на императора Александра II по случай на първия му триумфален вход в Букурещ".

Там четем:



Царю мой! Ти идеш съ раскрити обятйя,

Съсъ твойте герои, съсъ твойте орли,

Свободни да сторишъ горките си братя

Съ единъ махъ да смажешъ тираните зли.

.....

Ти дума пришушнешъ - оковите падатъ,

Ти махнешъ съ ръката - трепери Елбрусъ,

Ти вежди намръщишъ - бледней Цариградътъ,

Ти тупнешъ съ крака си - навредъ става трусъ.



Подобен е и бай Петко Славейков, от когото често отмъкват и приписват на Вазов редовете:



Кат Русия няма втора

тъй могъща на света.

Тя е нашата подпора,

тя е нашта висота!



Драган Цанков пък съвсем не е най-показателен за другия полюс с "Не ви щем ни меда, ни жилото"; Ботев например



има доста люти редове



срещу руския абсолютизъм: дори по време на ръководната роля на Москва за България не беше долюбван като идеолог в Русия заради убеждението му, че империята е злосторна... От империята, както руска, така и съветска, действително е проплакал бая народ.

Но докато тези ни революционери и просветители са разбираеми в своята емоционалност, днешните фили и фоби са повече от архаични.

Вижте първите - случаят им е помогнал да се образоват главно по съветски учебници в едно или друго. За тях възприетата система е единствена, нейните парадигми са непререкаеми; педагогическите си авторитети те титулуват, както е прието в Русия - по собствено, бащино и фамилно име, а не както е прието у нас - с фамилия... За надменния произвол на руското чиновничество, за милионите жертви на абсолютизма и комунизма, за иманентния стремеж на руската държавност към имперско разпълзяване по околните територии не щат и да чуят...Една матрьошка, едно потупване по рамото и те вече хихикат разнежено като мома, на която са начупили питата и отпили от менчето...

Но вижте и вторите! В главите им Русия, комунизъм, Сибир, православие са се омесили в коктейл, достоен само за повръщане. Покрай тези неща гори всичко останало. Те са убедени, че светът се дели на черна и бяла част, като всичко на изток и север от Черно море е катран. Там хората ядат брезови кори и завиждат на българите, когато не са пияни до смърт, а всякакви имена като Ломоносов, Менделеев, Толстой, Достоевски, Чайковски



са заблудена игра на хромозоми



в неправилното място...

Те самите са си направили нещо като лоботомия: всичко руско - off. Дълбоко вярващи в превъзходството на избора си, те следват модела си на стайно фонтанче; радват се на собствената пълноценност, а Ниагара по телевизията смятат за пропаганден трик...

Голяма част от новата ни история е нелепо мятане между тези крайности. По съветско време се наиздигаха импозантни гранити, които днес придават безсмислен облик на цели градове... Компенсаторно пък след това "тръбопроводите" за културни връзки бяха почти запушени, за да не пречат на политиката...

Лично аз не мисля, че навръх тепето на хилядолетен наш град е най-уместно да стои символ на чужда армия, а не примерно - Спартак, Гергана, Орфей, Христос, Симеон I, ако щете, Чардафон или Паисий... Но политическата угодливост не за пръв път твори преувеличена монолитност там, където става дума за ефимерна в исторически план ситуация.

Смятам все пак, че идват поколения, които ще общуват с Русия без комплекси. Нещо повече - убеден съм, че принадлежността на България към други политически блокове ще направи културните и икономическите връзки с наистина великата страна по-качествени.

Не е нужно непременно да сме под един юрган с Русия, за да се харесаме отново и да усетим близостта си, но като уважаващи се субекти, а не като читалищни звезди от любителски сценарий за дружбата.