Едно време е нямало граници. Хората се трепели и без тях. Примерно нашето племе излиза от нашето село и напада съседното. Или обратното. Защото онези говорят другояче, защото се кланят не на Великия чиреп, а на Великия ботор, защото

лани един техен май открадна овца от един наш, защото са чужди, защото са други, защото имат много прасета, защото не си строят колибите като нас...

Никога в света не е имало



дефицит на причини за вражда



Границите означават охрана. На нашите кози, нрави, колиби, език, заводи, пътища, ниви, банки, деца, минало, бъдеще... Докато има предсказуема и непредсказуема междуплеменна вражда, очевидно вършат работа. Когато тя изчезне съвсем, и от тях няма да има нужда. Засега не изчезва.

Та те са възниквали бавно и мъчително - едва националните държави добутват нещата до прецизна гранична бразда и пандури по цялата й дължина.

Абсолютен нормативен триумф за "табу"-то на граничната бразда става декларацията от Хелзинки. Подписват я на 1 август 1975 г. американският президент Джералд Форд, генсекът Леонид Брежнев и други европейски вождове. Въпросният Заключителен акт от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) обявява пълна неприкосновеност на границите, прокламира забрана за използване на сила и налага ненамеса във вътрешните работи на отделните държави.

Не че няма кусури, но сдържа някои междуплеменни гюрултии. Това стана принцип. Закон. По-хубаво е да се подчиняваме на закони, не на вождове. Примерно някое малцинство поиска да си прави държава, а мнозинството му вика: "Сакън! Има си протокол, от Хелзинки. Не става. "

Малцинството обаче се буни, организира демонстрации, въстава, залага взривове, започва да убива тук-там отделни полицаи и войници на държавата потисник.

Държавата на мнозинството няма голям избор в такъв момент. Тя или се изтегля изцяло, заедно със своето малцинство измежду чуждото вече малцинство, като се отказва от тази територия. Или си праща армията да усмири малцинството.

Така е станало през 1876-а по време на Априлското въстание по нашите земи. Така става в турски Кюрдистан, та дори и в иракски Кюрдистан вече, бомбардиран от Турция. Така става къде ли не. Така стана с Косово.

През 1876 г., да речем, още е нямало Хелзинки. Но когато НАТО удари Белград заради Косово, имаше.

Какво се случи, речено простичко? Ами целият свят нападна една страна, за да й вмени, че не може със сила да си усмирява малцинството. И като резултат - че



част от нейната територия следва да бъде откъсната



Изглежда справедливо и човеколюбиво.

Дори няма нужда да ходим далеко в историята, въпреки че и албанци, и сърби, и кой ли не ходят чак до битката на княз Лазар на Косово поле през 1389 г., а и преди това.

Всъщност Косово е било част от Сърбия, част от Югославия, част от Турция (до Балканската война), част от Албания дори, намирало се е и под властта на Италия и Вермахта също, макар за кратко. Но това преди, то кой не е бил къде ли не през историята.

В края на XX век беше част от Сърбия. Не от Югославия.

Та оттук започват едни крайно неудобни за целия свят, а и за нас, въпроси. Ако светът вече е толкова цялостен и хуманен (дай Боже, де), че да напада една страна, задето си усмирява с армия малцинството, то защо действа половинчато?

Ако светът вече си е извоювал правото да прекроява граници в угода на потиснатите малцинства, защо го прави избирателно? Защо примерно не бомбардира Анкара заради кюрдите? Каква е принципната разлика, да речем, между един Абдула Йоджалан и един Хашим Тачи, че светът допуска единият да гние в зандан, а другият да става премиер?

А баските, ирландците, чеченците, абхазците, руснаците от Приднестровието, сърбите от Босна, българите от Босилеград, македонците от ОМО, турците от селата край Кърджали - те какво, имат ли право да си поискат държава, или нямат? А ако си поискат, сега или после, кой и на какви основания смее да им откаже?

Ако залог за граничните трансформации е биологията, тоест по-интензивното размножение на един етнос спрямо друг, то защо след някое и друго десетилетие част от българските жители да не поискат страната да се прекръсти на Индия? Или пък част от германските - на Турция примерно?

А ако светът не е станал чак дотам хуманен, ами просто къде по-явно, къде по-завоалирано управляващите го си гонят други мераци, ние както трябва ли реагираме?

Ако още действа принципът "дай да отслабим чуждите, за да са по-силни нашите", то значи ли, че още е по-важно да си силен, а не да си прав? И ако е така, то ние знаем ли добре кои са по-чужди, а кои - по-наши? Ако го знаем, то с по-силните ли е по-добре да сме или с по-нашите?

Ако пък не го знаем, не рискуваме ли да се окажем в позицията на Марко Кралевити, подбран да се бие на страната на турците, или на онези сърби, мобилизирани за обсадата на Търново от Баязид?

Днес



ЕС стои от двете страни на Косово поле,



и се чуди какво да прави.

Това поле поетът Васко Попа описа така:



Поле като никое друго.

Отгоре небе.

Отдолу небе.



Докато ЕС се чуди, плаща. Чуденето е дебел лукс. Ние го чакаме да измисли нещо категорично, за да кимнем с облекчение - и ний така смятахме. Представям си как ще го изненадаме, ако си отворим устата преди това. Дали пък не сме си нужни с ЕС тъкмо заради такава възможност?