Наистина е смайващо многообразието от начини, по които човечеството е изчислявало или продължава да изчислява времето - праисторически календари с резки и възли, египетски, вавилонски, древногръцки, китайски, византийски, еврейски, римски, юлиански, грегориански, новоюлиански мюсюлмански календар, календари на Омар Хайям, на маите, на Френската революция (1789 г.). Огромен брой начини и една-единствена голяма трудност - тропичната година (интервалът от време между две последователни преминавания на Слънцето през точката на пролетното равноденствие) не се състои от цяло число денонощия. Дължината й е 365 денонощия, 5 часа, 48 минути и 46 секунди, докато обичайният човешки времеви цикъл се основава на смяната на деня и нощта, на светлината и тъмнината, на работата и почивката. Тези допълнителни часове и минути натрупват с времето огромна грешка. Юлианският календар изостава с едно денонощие за 128 години, докато грегорианският избързва с едно денонощие за 3280 г.
При новоюлианския календар, разработен от сръбския астроном Милутин Миланкович, за да не се налага приемането на католическия грегориански календар в православните страни, грешка от едно денонощие се натрупва за цели 43 500 г. Новоюлианският календар е одобрен на събор на православните църкви в Цариград през 1923 г., но Румъния, Сърбия и Гърция въвели все пак грегорианския календар. В България това било направено още през 1916 г. (31 март е последван от 14 април).
С основаването на българската държава

през 681 г. е прието прабългарското летоброене

Прабългарските племена заимствали своя 12-годишен цикъл, както и повечето източни народи, от китайците. Лунните години са означени с имена на животни (по шест диви и домашни), а месеците в тях - с числителни редни. Изчерпателни сведения за прабългарското летоброене намираме в известния Именник на българските ханове, познат ни от няколко, но късни руски преписа. Славяните, изглежда, запазили своето летоброене, за което, поради липса на достатъчно извори, знаем твърде малко.
В първите 140 години от съществуването на българската държава прабългарското летоброене напълно задоволява нуждите на държавното управление. През 820 г. в договорен надпис, изсечен по времето на хан Омуртаг, се открива важно сведение. Текстът е датиран както "от рождество Христово" ("от появата на истинския бог"), така и "от сътворението на света" ("6328 [г.]"). Поне в запазената част от надписа липсва датиране по прабългарското летоброене. В Чаталарския надпис, писан на гръцки език, намираме също двойна дата - "сигор елем" (втората година от 12-годишния цикъл - вол или крава, първи месец), както и "по гръцки 15 индиктион" (821-822 г.). През същата година според надписа хан Омуртаг си построил аул (укрепен дворец) на брега на р. Тича, както и мост на същата река. Въпреки че данните от Именника са достатъчно изчерпателни, двойното датиране в Чаталарския надпис е много важно за сигурността, с която може да се работи с прабългарското летоброене.
От управлението на хан Омуртаг насетне прабългарското летоброене е изместено от византийската ера,

която отчита времето "от сътворението на света"

Първата година от византийската ера продължила от 1 септември 5509 г. пр. н. е. до 31 август 5508 г. пр. н. е. Тъй като по-голямата част от нея остава в 5508 г. пр. н. е., то днес, за да получим годината "от рождество Христово", изваждаме 5508 години от годината "от сътворението на света", но само ако не е означен месецът. Така вероятността за грешка е два пъти по-малка. Индиктионът (от лат. Indictio - определяне, налагане) пък е година от 15-годишен цикъл във византийското летоброене, въведен от император Константин I през 312 г., която започва винаги на 1 септември, когато е началото на данъчната година. Индиктионът се пресмята по проста формула - към годината от нашата ера се прибавя числото 3, а полученият сбор се дели на 15 - остатъкът сочи индиктиона. Във Византия крайно ограничен кръг от държавни служители били посветени в тайната на определяне на индиктиона. Непознаването му веднага уличавало създателите на фалшиви императорски укази и други държавни документи. Индиктионът се използва обикновено с годината "от създаването на света". В основата на летоброенето от византийската ера е юлианският календар, създаден от група александрийски астрономи начело със Созиген, по поръка на Юлий Цезар. Въведен бил на 1 януари 45 г. пр. н. е.
През 525 г. от н. е. (241 г. от ерата на Диоклециан) един монах, Дионисий Малкия,

много произволно изчислил годината на раждането на Исус,

наречен по-късно "Помазания" (Христос). Тази година била приета за година първа, за начало на християнската ера (нашата или новата ера). Погрешните пресмятания на Дионисий Малкия са забелязани отдавна, но ерата, основана на неговите пресмятания, е днес основно летоброене в нашия свят.
На практика летоброенето "от сътворението на света" се запазва през цялото Българско средновековие. Едва в края на ХIV в. се появяват няколко документа, датирани "от рождество Христово". Католическа Европа изцяло преминала по това летоброене през ХV в.
Грегорианският календар има значителни недостатъци. Различна продължителност на месеците (28, 29, 30 или 31 дни), различна продължителност на тримесечията (90, 91, 92 дни), различна продължителност на полугодията (181, 182, 183 дни), пълно несъответствие на дните на седмицата с датите. Особено неудобен в стопанството е различният брой работни дни във всеки от месеците. Според съветското законодателство през 30-те години на миналия век например, когато месецът има 31-ви ден, той се приема за свръхмесечен и се заплаща извънредно.
Още през 1373 г. византийският учен Исак Аргир много точно разбрал необходимостта от промяна на юлианския календар и на правилата за пресмятане на пасхалиите (таблици, съставени за да се определя денят Пасха), но не предприел никакви действия, защото смятал всяка промяна за безсмислена. През втората половина на ХIV в. на Балканите били твърдо убедени, че краят на света ще настъпи през 1492 г., когато се навършвали 7000 години "от сътворението". А какъв смисъл от каквато и да е промяна, ако от края на света ни делят някакви си 119 г.?! Наистина през 1492 г. едно събитие сложило края на света, на "средиземноморския свят". Христофор Колумб открил Америка и с това поставил край на света такъв, какъвто съществувал през предходните 7000 г. Същата година била съдбоносна и за евреите, които били изгонени от Испания до един, "с изключение на министъра на финансите". Все през същата 1492 г. била създадена Испания след обединението на Кастилия и Арагон и страстната любовна история между владетелите им. Наистина съдбоносна година, която сложила край на дотогавашния "средиземноморски свят".

---Днес---

Ако към византийската ера приложим археологически критерии, ще установим може би с учудване, че тя съвпада с началото на каменно-медната епоха на Балканите. Наистина сега настъпва леко изместване на това начало към VII хил. пр. н. е., но въпреки това средата на VI хилядолетие си остава в началото на каменно-медната епоха. Дали е случайност съвпадането на "сътворението на света" и началото на каменно-медната епоха на Балканите? По-скоро не. Именно VI хилядолетие е времето на същинското начало на ускореното човешко развитие в Европа. Ненапразно Чайлд нарече това време "неолитна революция". Изведнъж, сякаш от нищото, се появяват и контролираното използване на огъня, и отглеждането на домашни животни и зърнени култури, и най-вече появата на керамиката. При това керамика великолепна, със съвършено владеене на цветовете. Появата на каменно-медната епоха в Близкия изток се отнася към 11-12 хил. пр. н. е. Приток на неолитно население в края на VII хил. пр. н. е. установява революционните открития на Балканите. Днес се смята, че това население от Проливите върви покрай бреговете на Бяло море, после завива на север по поречието на Струма и чак след това заселва Тракия и останалите части на полуострова. В Западните части на Европа каменно-медната епоха се датира чак през IV хил. пр. н. е.
Чудото, наречено "каменно-медна епоха", е толкова смайващо от археологическа гледна точка, че съществуваха по-рано гласове, които - къде на шега, къде на истина - намесваха извънземни цивилизации в появата му.
Ако все пак предположим, че споменът за това революционно за човечеството време е достигнал през хилядолетията чак до началото на нашата ера под формата на "сътворение на света", тогава несъмнено ще трябва да преосмислим решително днешната си представа за безписмения период, наречен "праистория", и за възможностите за безписмен пренос на информация през хилядолетията.

Надгробен надпис на родителите на цар Самуил - княз Никола и Рипсимия, и на най-големия му брат Давид. Според датата надгробието е поставено през 6501 г. от сътворението (993 г. от н.е.), индиктион 6. Национален исторически музей.

Грамота на византийския император Михаил IX Палеолог от юни 6808 г. от сътворението на света, индиктион 13 (1300 г. от н.е.) Годината и индиктиона с оградени.

Колона със строителен надпис на хан Омуртаг. Датиран е в годината сигор в месеца елем, по гръцки индиктион 15 ( 821-822 г. от н.е.)

43

11977