Кръв, истинска червена кръв

потича по измислено дърво.

- Ужасно! - изревава публиката. -

Не сме дошли да гледаме това.

Брайън Патън ("Кошмарът на прожекциониста")



Филмът "Баклава" вдигна патърдия около Дома за сираци "Коджакафалията", заговори се за съдебно производство и оставки.

Едната страна твърди, че децата са включени в порнографски сцени без знание на властите, а другата смята, че буди социалната съвест на нацията и показва безобразията в българските приюти за сираци.

Ние като хора образовани и хуманни априори бяхме на път да подкрепим втората страна в угода на творческата свобода и срещу чиновническите безобразия.

Само че нещо ни се видя прекалено очевидно в тази схема, та се поусъмнихме в нуждата от естетически патоси засега.

Първо да уточним, че става дума не за филма, който хората не са гледали, а за рекламни клипове към него. И нека кажем веднага, че тези клипове са някак прекалено предизвикателни. Едного водят чисто гол на каишка като куче, друг пък момчурляк пъхти над по-малко дете (очевидно сексуална сцена), трети дечица, видимо под 10, се целуват страстно уста в уста...

Филмът бил нежен и задушевен, твърдят някои критици.

А защо тогава създателите му тикат тъкмо това на преден план? Реклама, казват те, а ние би следвало да кимнем с глава: аа, ясно, светая светих на алъш-вериша. Може.

Но аз се въздържам да кимам.

Не харесвам съчетанието от загриженост, демонстрирано от режисьора Алексо Петров за българските сираци в частност и за България като цяло, и методите му да си рекламира филма с кадри, предназначени уж да стряскат, а всъщност търсещи скандала. (Който е и най-добрата реклама, естествено.)

Самият г-н Петров си гледа професията и не е виновен за това. Тази професия изисква от практикуващите я да заинтригуват зрителя, понякога да го шокират, а понякога и да го погъделичкат по явните и тайни мераци. Балансът между тези усещания е въпрос на добър вкус; често



в угода на комерсиалното добрият вкус отстъпва



Вероятно като всеки автор и г-н Петров се надява на успех и награди и аз лично искрено му ги желая.

Нека все пак не смесваме грижата с кариерата, съчувствието с печалбата и състраданието с амбицията, както често по наивност или перфидна дяволитост правим.

Лично на мен вече ми е много досадно от кинопродукти, произведени от мимолетни гастрольори, които ни предлагат за пореден път да се мразим.

Не знам дали помните един журналист от Англия, който трябваше да установи как в България масово се продават деца и за тази цел беше командирован във Варна. Човекът, очевидно предпоставил тезата си, беше намерил единствения циганин, говорещ английски, и понеже онзи явно не беше съвсем нужния за скандала тип, го беше пообработил и понагласил.

Не че няма хора у нас, които си продават децата, не че в нашите сиропиталища всичко е цъфнало; не че децата не пушат, не се бият, не вземат дрога и понякога не проституират. Има го и не само в социалните домове. Има го, за съжаление, и не само у нас, ами и в Африка, и в Америка, и в Азия.

Но, уважаеми господа, недейте притуря още няколко тона смет в бунището, ако не ви се вижда достатъчно мръсно за снимки, защото и покрай него живеят хора. То не е само декор.

Децата, които сте заснели да се целуват в кадър или да имитират секс, разказаха, че са били карани за това; то очевидно ги смущаваше и впоследствие.

Може би някои от тези деца вече имат пороци.

Но техните пороци



изглеждат простодушни в сравнение с нашите с вас добродетели,



уважаеми г-н Петров. Сигурен съм, че не сте си загубили съня в Канада от грижа за децата в "Коджакафалията". Както съм сигурен, че когато те си гледат клипчетата, едва ли ще се усетят утешени от ролите си във филма и живота...

Смятам, че киното и журналистиката изобилстват от хора, които искат да направят кариера, като се опитват да продадат на по-богатата част от света занимателната идея колко големи идиоти сме.

Спомням си филма на Саша Барон Коен за Борат, в който извънредно смешно за публиката се оказа как казахът Борат си носи изпражненията в пликче, мисли асансьора за стая, а хлебарките за евреи. Част от снимките бяха направени в едно циганско румънско село, без, разбира се, жителите му да знаят за какво точно ги снимат.

Мисълта ми е, че част от света, изглежда, храносмила по-добре, ако гледа как някъде живеят идиоти, които тънат в мизерия, простотия и разврат. Не съм сигурен, че когато тази част си поръчва подобни зрелища, това прави едните и другите по-умни.

Затова съм скептичен към продукта, който произвеждат посетителите на сиропиталища, психиатрични клиники, старчески домове и т.н. Понякога има искрена загриженост, но по-често желанието да шокира кара автора да стои разкрачен между гъдела и състраданието, с превес към първото.

Немалкият опит ме е научил, че който иска да помогне, най-често остава неизвестен. Почти като Александър Георгиев - Коджакафалията.





-------------

Александър Георгиев Коджакафалията е роден през 1830 г. в с. Дюлгерия, Бургаско. Остава сирак отрано. Десетгодишен започва работа като чирак в Созопол. Постепенно се замогва, преселва се в Бургас, става голям търговец.

Коджакафалията е виден градски благодетел: дарява много къщи и дюкяни, поддържа сираци и вдовици. С негови средства дълго време се издържат българската болница "Евлоги Георгиев" в Цариград, българската църква "Св.св. Кирил и Методий" в Бургас, дюлгерлийските български църква и училище, женското дружество "Милосърдие"...Подслонил е близо 600 семейства, сам той почти 40 години живее в обикновена таванска стаичка...

---------