Почти всички "уважавани" икономически теории започват с констатацията, че типичният гражданин разбира от икономика и съответно гласува според разбиранията си. Според "чудото на количественото натрупване" случайните грешки сами се изключват. Но това става само ако грешките на избирателите са случайни, а не систематични.

Най-забележимото доказателство в последно време са резултатите от изследването през 1996 г. на американци и икономисти, което показа, че общите възгледи на обществото за икономиката не само са по-различни от тези на професионалните икономисти, но и са по-неточни. Хората общо взето си мислят, че цените не се управляват от търсенето и предлагането, че протекционизмът помага на икономиката, че икономията на работни места e лоша и че жизненото равнище се влошава. Икономическите списания постоянно отхвърлят теориите, които признават тези склонности. През 1995 г. в "Списание за политическа икономия" икономистите Стивън Куейти и Стивън Морис изразяват опасение, че някои от техните колеги прокарват "неразумните становища", според които избирателите "имат предубедени вярвания за ефекта на политиката" и "могат постоянно да бъдат заблуждавани". Затова обичайното мнение на икономистите за системната преданост на избирателите е: тя не съществува.

Повечето икономисти сочат четири предубеждения на лаиците: антипазарно и античуждестранно, сляпо насърчаване на труда и песимистичен уклон.



Антипазарно предубеждение



За пръв път научих за стимулирането на цените на селскостопанските продукти в една бакалия. Бях още в детската градина. Моята майка ми обясни, че тази подкрепа прави плодовете и зеленчуците по-скъпи, но ме увери, че изводът е твърде опростен. Ако подкрепата се премахне, много фермери ще фалират и цените на стоките скоро ще са още по-високи. Приех това обяснение и останах с впечатлението, че конкуренцията в цените е лоша както за купувача, така и за продавача.

Това беше един от първите ми сблъсъци с антипазарните предразсъдъци - за тенденцията да се подценяват икономическите изгоди от пазарните механизми. Обществеността има сериозни съмнения доколко може да разчита, че търсещият печалбата бизнес произвежда социално полезни резултати. Хората се фокусират върху мотивите на предприемачите и пренебрегват дисциплината, създавана от конкуренцията. Докато икономистите признават, че печалбарският максимализъм заедно с несъвършенствата на пазара могат да доведат до лоши резултати, неикономистите разглеждат успешното трупане на печалба като социално вредно по самата си природа.

Джоузеф Шумпетер, който е един от най-великите историци на икономическата мисъл, говори за "неизкоренимата предубеденост, че всяко действие с цел печалба е антисоциално само по себе си". Хората са склонни да разглеждат печалбата като подарък за богатите. Така че, ако не изпитвате извратено съчувствие към богатите вместо към бедните, ограничаването на печалбата изглежда като проява на здрав разум.

Печалбите не са дар, а размяна на едно нещо срещу друго: ако искате да забогатеете, трябва да направите нещо, заради което хората да ви плащат. Печалбата насърчава съкращаването на производствените разходи, придвижва ресурси от по-неизгодните към по-изгодните производства и ражда идеи за нови продукти. Това е главният извод от "Богатството на народите": Невидимата ръка тихо убеждава бизнесмените егоисти да служат на общественото благо. Макар че за съвременните икономисти това са банални истини, преподавателите по икономика продължават да повтарят този пасаж. Защо? Защото тезата на Адам Смит е била противоположна на интуитивните схващания на неговите съвременници и продължава да бъде такава и днес.

Както срещу печалбата, така и срещу лихвата открай време има предразсъдък - от древна Атина до съвременния Исламабад. Както печалбата, така и лихвата не е подарък, а е размяна срещу нещо: кредиторът печели лихва, защото отлага консумация. А правителство, което системно намалява лихвените проценти , не е приятел на нуждаещите се от кредити, защото тази политика убива желанието да се отпускат заеми.

Антипазарните схващания карат хората да отхвърлят дори политиките, които би трябвало да подкрепят, като се имат предвид резултатите, които биха желали. Например принстънският икономист Алън Блайндър осъжда съпротивата срещу търговията с квоти за вредни газове като антипазарно поведение. Защо да позволяваме на хората да замърсяват срещу заплащане, след като можем да ги накараме да престанат и да се въздържат.

Елементарният отговор е, че търговията с квоти постига на същата цена по-голямо съкращаване на замърсяването на природата. Фирмите, които могат евтино да намалят вредните емисии, продават излишните си квоти на замърсители, които не са толкова гъвкави. Крайният резултат е по-голямо намаляване на вредните газове.



Втората най-разпространена заблуда



от антипазарните предразсъдъци е теорията за монополните цени. Икономисти признават, че монополите съществуват. Но общественото мнение обикновено сочи монополите като виновници за дефицитите и лишенията. Разбирането, че цените се диктуват от търсенето и предлагането, не се възприема лесно. Дори в отрасли, където има много фирми, неикономистите разглеждат цените като резултат на конспирация на злонамерени босове.

Цената на труда също се разглежда често като резултат на конспирация: капиталистите се наговарят да държат заплатите на равнището на оцеляването.

В Третия свят например броят на работните места е често чувствително по-малък, отколкото в развиващите се страни. Но ако наистина имаше конспирация на работодателите да държат заплатите ниски, Третият свят би бил много изгодно място за инвестиции. Въпрос: бихте ли вложили всичките си спестявания там, за да станете богат бързо и без големи усилия? Ако не сте готов, значи негласно приемате тъжната, но вярна теория на икономистите за бедността на Третия свят: работещите там получават малки доходи, защото производителността им е ниска, която пък се дължи отчасти на ниската им квалификация и отчасти на политиката, която не насърчава растежа.



Античуждестранно предубеждение



Един познат язвителен бизнесмен отдавна си мисли, че всички проблеми в американската икономика могат да бъдат разрешени с две средства: 1) морска блокада на Япония и 2) Берлинска стена по границата с Мексико. Като всички неикономисти той страда от античуждестранно предубеждение, тенденция за подценяване на икономическите изгоди от взаимодействия с чужденци. Популярни метафори сравняват международната търговия със състезание и война и затова може да се каже, че античуждестранните възгледи са навлезли в езика ни. Може би чужденците са по-подли, хитри и алчни. Независимо каква причина е посочена, общата нагласа е, че те имат свръхсили да ни експлоатират.

Сигурно няма друго широко разпространено мнение, което икономистите толкова упорито да отричат. В "Богатството на народите" Адам Смит съветва своите сънародници: "Което е разумно в семейството, може да се окаже щуротия в голямото царство. Ако чужда страна може да ви снабди с по-евтини търговски артикули, отколкото тези, които произвеждате, по-добре ги купете срещу друга продукция от собствено производство".

Аргументите на Смит победиха с времето. Повече от столетие по-късно друг известен икономист Саймън Нюкомб заяви в "Куортърли джърнъл ъф икъномикс", че "едно от най-големите противоречия между идеите на икономистите след Смит и тези, които определяха търговската политика на нациите преди него, бе потвърдено в негова полза с бума на международната търговия". Имаше малко връщане по време на Голямата депресия, но икономистите, симпатизиращи на отворената икономика, са силни и днес.

Дори теоретици като Пол Кругман, които се специализират в търсенето на изключения от оптималността на свободната търговия, често свеждат своите открития до изолирани странности. В учебниците пише, че брутният продукт се увеличава, ако производителите се специализират и търгуват. На индивидуално равнище кой би могъл да възрази? Представете си колко време би ви отнело да отглеждате сами своята храна, при положение че спечелените за няколко часа пари и изхарчени в бакалията могат да ви осигурят храна за седмици. По принцип аналогиите между индивидуалното и социалното поведение понякога са подвеждащи, но не и в този случай. Международната търговия е технология, както отбеляза икономическият есеист Стивън Ландсбърг през 1993 г. "Има две технологии за производството на автомобили в Америка. Едната е те да се правят в Детройт, а другата е да се отглеждат в Айова. Всички знаят за първата, затова ще разгледам втората. Най-напред засявате семена, които са суровина за производство на колата. Изчаквате няколко месеца, за да се появи пшеницата. После прибирате реколтата, товарите я на кораби и я отправяте на запад в Тихия океан. След няколко месеца, корабите се връщат натоварени с тойоти".



(Продължава в утрешния брой)

____________________

Браян Каплан* е асистент по икономика в университета "Джордж Мейсън" и автор на книгата "Митът за разумния избирател: Защо демокрациите избират лоши политики".