Повечето от учените, жадуващи обществено внимание, са категорични - чака ни погибел. Не могат да се разберат само дали то ще стане от глобално прегряване или от нов ледников период; дали от изчерпване на ресурсите или от превръщане на земята в бунище поради свръхпотребление; дали от ядрен апокалипсис, от озонова дупка или от някой непобедим вирус...

Хората на религиите са на същото мнение, при това както в официалните, така и сред дребните сектантски колективи... Един такъв колектив се закопа под земята в руската Пензенска област и вече повече от два месеца 35 души, между които 4 деца, чакат там долу свършека на света. Самият свършек щял



да дойде през май 2008



Скритите вътре заплашват, че ако властта тръгне да ги вади, ще се подпалят...

"така ще свърши светът така ще свърши светът

не взрив а хлип" -

написа поетът Т. С. Елиът през миналия век вероятно имайки предвид, че поне този свят е залепен за човека като плик за марка, и без марката пликът няма да има ни получател, ни подател...

Ние сме далеч от обладанието на достоверни и категорични знания както за близкото, така и за по-далечното бъдеще. Сигурно е, разбира се, че някога нещо е започнало и съответно някога нещо ще свърши, дори можем да се видим като това нещо без особен напън.

Повече ме занимава обаче феноменът на самото очакване, нуждата от такова напрежение, източниците му, функцията на подобен гъдел за медии, църкви и империи...

Ако се вярва на най-новите страхове, от тази година, то през следващия половин век ще се смразяваме. Източниците на подобна информация не са само газетите. В началото на 2008-а учените от Главната астрономическа обсерватория на Руската академия на науките заявиха, че към 2012 година Земята ще почне да стине заради променената слънчева активност.

А директорът на Научноизследователския център за изследвания на Космоса в Орландо, Флорида, потвърди на 2 януари, че прогнозите на НАСА за предстоящо заледяване са верни. Това е свързано със забавяне на движението на потоците слънчево вещество по повърхността на светилото - то вещаело нов ледников период докъм средата на XXI век.

Тази теория обаче има и много противници, които твърдят тъкмо обратното - ще има затопляне; арктическите ледове ще се разтопят и първо ще се наводним, а после половината земя ще стане Сахара.

Двете концепции захранват както сериозната, така и жълтата преса от няколко десетилетия. (Както захранват и самите колективи, защото благодарение на подобни прогнози по-лесно се искат субсидии от републиканските бюджети.) Дори има един учен, Стивън Шнайдер, който, бидейки през осемдесетте години на миналия век яростен привърженик на теорията за скорошен нов ледников период, впоследствие



става още по-яростен академичен воин



на прогнозата за глобално затопляне и свързаните с нея неволи...

Ние, двоумейки се дали да се запасяваме с кожуси или с камили и кремове срещу слънчево изгаряне, следва да пазим и остатъци от здрав скепсис.

И не защото светът не е преживял и няма да преживява опустошителни бедствия или защото не е подвластен на цикли, свързани със слънчевата активност...

"Благодарение" например на един такъв "малък ледников период" от XV до началото на XVIII век по цялата земя настъпили усилни за земеделието години, а по някои места, като например в Гренландия, норвежките колонизатори измират до един от студ и глад. (Друг е въпросът, че по въпроса за точното времетраене на тези цикли науката още спори).

Мисля си, че човечеството не само е преживяло много действителни катастрофи, но дълбоко в себе си тръпне в очакване на следващата, най-голямата. Тези му есхатологични страхове (блянове?) са част от двойнствеността на самото съществувание.

Казано с други думи, човек вероятно живее по-смислено, ако има спомен за начало и заплаха от край.

Ник Хорнби е автор на един забавен роман - "Дългият път надолу". В него група самоубийци се срещат на покрива на висока сграда (решили са случайно по едно и също време да се хвърлят). Впоследствие се заприказват, става им интересно и решават да отложат с няколко месеца екшъна, като поживеят още от чист интерес какво ще стане помежду им и въобще.

Стават, естествено, още куп простотии. На следващата среща на покрива обаче групата решава да отложи с още няколко месеца хвърлянето и си определя ново рандеву, пак там. След това се стига до ново отлагане... и така свършва книгата.

Дали без съответните дати, заплахи и апокалиптични прогнози, мними или реални, бихме били по-хармонични?

Едва ли. Съставна част от нашата активност е съзнанието



за възможен личен и масов свършек



Той се привижда като игра на космическото съзнание ("Една одисея в космоса" на Артър Кларк), съден ден пред Демиурга (Йоан Златоуст), метафора за тържество на справедливостта над безумното световно устройство ("Титаник" на Ханс Магнус Енцерсбергер).

В 1815 година страшно изригнал вулканът Тамбора в Индонезия. В атмосферата било изхвърлено такова количество прах, че през 1816 нямало лято. Това ужасно време Мери Шели прекарала вкъщи, без разходки, и от скука написала "Франкенщайн".

Ако не ни сполитаха бедствия, или не си измисляхме чудовища, дали щяхме да сме още на покрива?