Денят, в който в Германия започна диктатурата, бе слънчев, но студен - температурата била минус 3.4 градуса, съобщават метеоролозите. Било слънчево, но това не могло да повлияе на мрачните събития, които се разгръщали.

Около 10.00 часа председателят на Националсоциалистическата работническа партия на Германия (НСДАП) Адолф Хитлер излязъл от хотел "Кайзерхоф" в центъра на Берлин и тръгнал към президента Паул фон Хинденбург. В 11.00 ч. трябвало да се състои клетвата.

Речта на Хинденбург била кратка, едва няколко минути. Той казал, че е удовлетворен, че в края на краищата всичко се е наредило. 85-годишният държавен глава кимнал в знак на съгласие, когато Хитлер обещал, че ще уважава правата на лидера на държавата - в името на благото на нацията, а не в интересите на отделните партии. След като той уверил, че ще направи всичко за запазването на конституцията, Хинденбург завършил церемонията с думите: "А сега, уважаеми господа, с Бог - напред!"

Датата е понеделник, 30 януари 1933 г. Хитлер е постигнал целта си.

Само няколко години преди това неговата партия НСДАП едва успяла да набере 2.6% за изборите в Райхстага. За много немци тя била сбирщина от нелепи маргинали. Какво да се очаква от партия, когато си поставя за цел лишаването от граждански права на всички германци с юдаистко вероизповедание, иска да се прекрати с присъствието на чужди сили и култура в германското общество и да направи физкултурата и спорта задължителни за всички?

Сега обаче 44-годишният Адолф Хитлер, който е роден в Австрия и едва от 1932 г. е гражданин на Германия, няма образование и управленски опит, оглавява една от най-влиятелните държави в центъра на Европа.

30 януари 1933 г. е началото за катастрофата за Германия. Тогава е направен цивилизационният избор, заради който страната много скоро се превръща в империята на злото. Правата на гражданите са премахнати през февруари 1933 г., Райхстагът престава да функционира през март. Най-големите профсъюзи в света са разпуснати през май. Немците от еврейски произход стават жертви на преследвания, изтезания и убийства. Политическата опозиция е ликвидирана, нейните представители са избити, хвърлени в затвора или в изгнание.

След смъртта на Хинденбург на 2 август 1934 г. и армията бързо заявява, че "безусловно се подчинява" на Хитлер. Преди това въоръжените сили се кълняха във вярност към конституцията. Така Германия се превръща в държава на фюрера.

Безспорно след заграбването на властта е имало доста възможности да се спре Хитлер. Но установената към това време диктатура много усложнявала подобна задача. Опозицията е била принудена на практика да организира държавен преврат или е било нужно други държави да започнат война срещу Германия. Ако на 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер не бе избран за канцлер на Германия, нашият свят без съмнение щеше да изглежда по друг начин.

Затова днес и вероятно през следващите десетилетия, а може би дори и векове, ключовият въпрос за германската история ще звучи:



"Как бе възможно да се случи това?"



Опитите да се даде отговор на този въпрос могат днес да запълнят цяла библиотека. Всичко възможно се изследва от години. Колко важен е бил терорът (много важен, но това не обяснява всичко), пропагандата (също важен момент), от кои слоеве са били мнозинството от избирателите на нацистката партия (например протестанти), кои са били основните противници на нацистите (като католиците), какъв брой офицери са се възхищавали на идеите на Хитлер за относителното жизнено пространство (по-младите) и защо социалдемократите не са организирали въстание (защото са се страхували от кърваво поражение).

Крайният отговор, формулата, която да обясни всичко, все още не е открита и това едва ли някога ще стане. Но поне по един въпрос сред учените цари съгласие - триумфът на Хитлер не е бил случаен, но и не е бил неизбежен, както често се твърди.

Неговият път тръгва от Ваймарската република. Това е мрачното наследство от поражението на Германия след Първата световна война. Версайският договор от 1919 г. бил подписан от представителите на нова Германия, а не на победената империя на кайзера. Те получили в наследство 1/7 от своята територия, били задължени да плащат високи репарации и да признаят, че са виновни за разпалването на войната, което възмущава обикновените немци.

Страната била разкъсвана от дълбоки противоречия. Левите сили се борят ожесточено с десните и сраженията между тях за малко да се превърнат в гражданска война. Става дума за революционния период през 1918-1919 г., който отнел живота на хиляди и още дълго тровил политическия климат в страната. В администрацията, правосъдието и сред военните властта се държи от предишния елит, който мечтае да върне времената на кайзера. Научени да бъдат верни поданици, германците не могат за един миг да се превърнат в свободолюбиви демократи.

Независимо от това Ваймар има шанс, макар и малък. Това е в средата на 20-те години. Тогава обемът на промишленото производство достига нивото отпреди Първата световна война, парламентът успява да изкара цял мандат, външният министър Густав Щреземан подобрява отношенията с бившите противници, най-вече с Франция. Той е един от първите германци, получил Нобеловата награда за мир през 1926 г.

Сегашната ФРГ имала късмета да бъде създадена по време на следвоенния икономически бум в Западна Европа, а Ваймарската република става жертва на най-голямата катастрофа в историята на капитализма - световната икономическа криза, последвана от Голямата депресия.

В края на 1929 г. в САЩ се пука гигантски спекулационен балон. Акциите на борсите се сриват и американците спешно искат всичките си кредити, раздадени в чужбина. Това удря по финансите на ваймарската икономика, която не може да оцелее без пари от чужбина, и селското стопанство се разпада като къщичка от карти. Това води до най-важната загуба за Ваймарската република, тя губи времето, което й бе необходимо, за да пусне дълбоки корени. Безработицата бързо обхваща цялата страна, като 1/3 от германците разчитат да оцелеят само благодарение на социални помощи. Над 1 млн. души пък изобщо не получават никаква помощ от държавата. Гладът и болестите обхващат все по-големи слоеве на населението. Много отчаяни хора, които не намирали изход, се самоубиват.

Това, естествено, се случва и в други страни, сред които и тези с дългогодишни демократични традиции - Великобритания, САЩ и Франция, което всъщност им помага да оцелеят. В Германия обаче нещата не стоят така, тъй като страната скоро се е обединила. Ваймарската република е първият демократичен опит, където обаче има остри противоречия - между партиите, класите, религиите и най-вече между поколенията. Това наследство от XIX век позволи на историците да твърдят, че Германия има свой собствен път. Затова и ситуацията е по-особена. Немските фашисти се оказват по-десни, а комунистите по-леви, отколкото френските им другари. И това на фона на въпросите, задавани от мнозинството, което иска да знае



кой е виновен за катастрофата и кой ще ги спаси



Хитлер представя за виновна "Ваймарската система", която се била опирала на левите и евреите, а спасителят бил именно той - фюрерът. Идеологията му включва консерватизъм плюс реформаторство, което е нещо ново за живота в Германия. НСДАП става първата германска народна партия, казва изследователят на избирателните процеси Юрген Фалтер. Дотогава немците гласували на социален принцип - католиците за Германската партия на центъра или Баварската народна партия, работниците за комунистите или социалдемократите, а другите подкрепяли регионалните формации.

Благодарение на това Адолф Хитлер успява да увеличи своите избиратели от 800 000 през 1928 г. до 13.8 милиона през 1932 г. За разлика от Ленин и други диктатори идването си на власт Хитлер дължи именно на демократичните избори. Но до абсолютно мнозинство на партията му било още далече. Не се знае как щеше да завърши тази история, ако на бъдещия диктатор му се бяха противопоставили убедени и непоколебими демократи. За съжаление Ваймарската република няма този късмет.

В съдбоносния момент в Германия се оказва, че няма решаващи исторически личности. Няма кой да застане на пътя на необявената коалиция от консерватори и реакционни политици, както и икономически лидери, които смятали Ваймар за своя враг. Те не се опитват да спасят републиката заради лични цели и печалби, което ще си остане позорно петно в историята на германската буржоазия.

Влиянието на противниците на Ваймарската република в средите на буржоазните и либералните партии е огромно. И фактът, че тези партии не се опитват да спасят републиката, а напротив, мнозина от членовете им помагат за нейното унищожаване, ще остане позорно петно в историята на германската буржоазия.

От другата страна на барикадата също бяха направени подобни грешки. Комунистите използват всеки удобен случай да уронват авторитета на Ваймарската република и плашат обикновените немци, че нещата могат отново да стигнат до революция или гражданска война. Те виждат основния си враг в лицето на социалдемократите, като ги наричат социалфашисти, което прави невъзможно тяхното обединение в народен фронт срещу Хитлер.