И на пръв, и на втори прочит идеите на президента Първанов за реформа на политическата система са радикална стъпка в правилна посока. Ако те бъдат осъществени, сериозна част от властта ще бъде прехвърлена от партийните централи към суверена - избирателя. Той ще решава ключови въпроси от местен и национален характер с помощта на референдуми. Той най-после ще получи възможността да избира личности, а не само да посочва нагласените от партийните централи листи, които до голяма степен предопределят изборите. Ако пакетът от идеи бъде приет, то Първанов наистина



ще реализира още един шлем,



пък бил той и по-малък от успехите му в преговорите с Путин.

Всичко е окей и едва ли ще се намерят сериозни доводи срещу въвеждане на истинска смесена избирателна система, срещу реалната възможност за допитване до народа и срещу въвеждането на механизъм за отсяване на несериозните политическите партии.

Да, но има още един безспорен факт, който трябва да се отчете. Ако всичко беше толкова очевидно и логично, то трябваше да се случи още преди 10 години, когато в една или друга степен стартира дебатът по тези ключови за политическата система въпроси и когато се видя, че има голяма степен на съгласие между водещите политици и експерти. Факт е, че поставените от Първанов въпроси, са



най-брадясалите въпроси,



които са в политическо обращение през последните години. За исканите днес от Първанов промени се бореха през годините разноцветни личности като Янаки Стоилов и Михаил Константинов, и Емил Кошлуков, сега и Пламен Юруков. И кой ли не. Що приказки се изговориха за "мерцедеса на избирателните системи" и за избирателния кодекс, и за безумните факултативни референдуми и т.н. В резултат на тази борба обаче все още нямаме закон за допитване до народа, по който може да се прави допитване до народа; нямаме и единен избирателен кодекс, нямаме си мажоритарно избрани депутати, но пък все още имаме над 300 партии, които се финансират по всевъзможни начини и контролът върху това финансиране е никакъв.

Факт е, че Първанов има колосална обществена подкрепа. Нещо по-важно - той се ползва, поне на теория, и от безрезервната подкрепа на тройната коалиция и в този ред на мисли - лесно може да прокара идеите си през парламента. Това е и шанс, и риск. Защото



ако идеите не станат факт в близките месеци -



ако до края на пролетта всички тези въпроси не получат конкретното си решение в Народното събрание, спокойно може да отчетем, че неделната изповед на президента е била не "малък шлем", а чист PR ход или, още по-лошо, че мнозинството бламира държавния глава. По друг начин казано - президентът направи голям залог в неделя и след няколко месеца е твърде вероятно да загуби ръката си.

А Първанов вече загуби веднъж и има смелостта да припомни тази своя грешка. Точно преди четири години - на 22 януари 2004 г., отново в реч по повод годишнина от встъпването в длъжност, той остро поиска провеждането на национален референдум - за членството в ЕС. "След 15 години най-после трябва да дойде време за пряка демокрация", провикна се Първанов тогава. И какво стана? Ни-що. Първо, той поиска, но не придвижи в парламента искането за референдум. Второ - един куп политици започнаха да мърморят. Доган каза, че



"референдумът е опасна игра на демокрация"



Соломон Паси рече, че "българската демократична традиция не включва националния референдум като средство за вземане на решения". Пламен Панайотов измисли тезата: "Референдумът за членство в ЕС вече се е състоял, защото има консенсус между политическите сили и обществото по въпроса". А Меглена Кунева отсече: "Референдум се провежда, когато се избира между две алтернативи. Тук алтернатива няма". И опозицията нямаше ясна визия в главата си. Имаше политици като Христо Кирчев, които преди четири-пет години мислеха по темата за референдумите така: "След като правехме опити да станем 16-а република на Съветския съюз, сега правим опит да станем Швейцария"...

В интерес на истината няма нищо спорно в принципната идея да съществува реална възможност за провеждането на национален референдум или в идеята да се въведе мажоритарен елемент в пропорционалната избирателна система. Спорни са детайлите. Спорно е например дали президентът, една мажоритарно избрана личност, която освен собствения си висок рейтинг носи и рейтинга на институцията, би трябвало сам, без санкцията на НС, да обявява референдум. Ако не Първанов, то друг популярен държавен глава може да подложи на допитване



всяка безумна идея, примерно да дъвчем кока,



и тя да получи подкрепа на избирателите, т.е. да се превърне автоматично в закон. Но важното в случая е не толкова дали Първанов ще получи право да инициира сам допитване, а че българският избирател в момента изобщо не може по закон да поиска национален референдум. И че това положение е, меко казано, несправедливо и недемократично. Защото обикновено допитванията се инициират точно от група избиратели - 40 хил. в Словения, 50 хил. в Швейцария, 500 хил. в Италия.

Леко мъглява е и друга подхвърлена идея на президента. Не е лошо да има държавно финансиране на големите политически партии. Проблемът е, че паралелно с увеличаването на държавното финансиране, трябва драстично да се засили и контролът върху разходването на средствата, а президентът не лансира идеи по тоя въпрос. Чудесно е да обявиш, че партиите не трябва да получават пари от т.нар. "обръчи от фирми". Но като няма ефективен контрол от страна на Сметната палата или друга институция, тези приказки си остават просто приказки.

На пръв поглед идеите на президента



приличат на заиграване с избирателя



Първанов наистина лансира тези, от които биха загубили партийците и бихме спечелили всички ние. На държавния глава, който е едва в началото на последния си мандат, подобно заиграване не е необходимо и едва ли това е била целта на мероприятието в неделя.

Целта със сигурност не е и да се изземе инициативата на дясната опозиция. Пламен Юруков е посветил дните си, за да лансира подобни изменения в политическата система, но сам не може да го направи. Пак до помощта на мнозинството трябва да опре.

Безспорно Първанов се обръща към съпартийците си от БСП - и към феновете си в партията, и към авторите на летния "приятелски огън". Обръща се към тройната коалиция. Иска от тях да приемат пакет закони, които той лансира. Иска от тях да приемат пътя на България, който той определя. Това не е никак малко. След 4 години Първанов няма да е президент, няма да е лидер на БСП, няма да е дори лидер на "Съзидание". Но за него няма да е никак лошо, ако остане в историята като човека, който умее да лансира идеи, които другите чинно осъществяват. Ако идеите си струват, в това няма нищо лошо.





Други статии от автора -

http://petyotsekov.blog.bg