Президентът заяви, че хората са разочаровани от политическите сили, което криело опасности. Неговите неделни изявления ще бъдат тепърва коментирани, анализирани и оспорвани с различна проницателност; аз предпочитам да се наредя сред зрителите, а не сред авторите по ред професионални причини.

Пак по ред професионални особености никога не съм бил способен да видя добре "хората".

Зад това "хората", така любимо на политици и социолози, съм успявал да различа един, двама, десетима или повече съвсем индивидуални човеци. Добре си го представям сред тях този, разочарования. Дори ми се струва, че го познавам. Интересен е. Разочарованието му е като скачен съд с носталгията - двете вървят в една опаковка, като съответното кафе.

У нас политически думата "носталгия" някак



естествено се свърза с приставката "соц"



Тази връзка наплоди през последно време различни артпроекти, социални изследвания, също така много музеи, ресторанти, хотели и друг съпътстващ бизнес в някои бивши съратнически по Варшавски договор страни...

Наскоро дори бях на премиера на един роман, чийто автор - писателят Димитър Шумналиев, се беше погрижил за находчив аранжимент на представянето на книгата си "Соцроман": пионерки с червени връзки посрещаха гостите и им връзваха по една, масите бяха отрупани с обикновени вафли, радомирска боза, безалкохолно "етър", алкохолно "Слънчев бряг" и прочее простодушни благини от десетилетията на т.нар. "развит социализъм".

По радиоточката звучеше реч на Тодор Живков, наситена с патос и характерната за този лидер апаратна лексика с фолклорни интонации. Самият силно автобиографичен роман на Шумналиев по освободеност на изказа далеч не е соц. - той, макар да повествува за онези времена, е пълен с неща, които тогаз бяха под възбрана: заигравки със службата и Службите, много еротика, оскъдица на положителни герои.

Роман безусловно забавен, но при все размаха си излъчващ и носталгично-кахърна нота с леко установим източник - изтеклото от собствения живот време...

Човекът е странно животно по отношение на носталгията. Установих това като млад войник, сигурно на месец или два служба, много потиснат както от самата служба, така и от перспективата за непроменимост на ситуацията през близките две години. Бяха ни завели на баня (този празник ставаше по веднъж седмично, всяка сряда) в града. Там, докато се тълпяхме пред сградата, все стригани новобранци, и се оплаквахме един другиму от гонката на съдбата, един старец, продаващ семки наблизо, подхвърли:

- Ей, де да бях днеска на вашето... Вашето служба ли е! Аз съм служил пет години еди-кога си, да можеше да се върне онова време...

Той ни се стори пълен идиот.

Чак след близо година разбрах какво е искал да каже. Нещо такова: споменът за трудните времена е удоволствие, ако си бил на 20, с перспективата на необозрим от караулната вишка живот пред себе си.

Казано с други думи, човекът си въздъхна по младостта; за разлика от нашите въздишки по свободата неговата беше не толкова страстна, но доста по-безутешна.

Масовият човек, който изпълзя от социалистическите времена, вкл. моя милост, има характерна особеност. Отношението му към властта беше като отношението на селянина към зимата: можеше да я недолюбва, можеше да се надлъгват един друг, можеше да я мрази, налагаше се да я търпи - но!

Тя по никакъв начин



не зависеше от него.



Не зависеше, и точка. Зависеше от Москва, от противостоенето между НАТО и Варшавския договор, от собствените си приумици зависеше, но не и от него, тоест от нас.

Не можеше да внушиш на властта нещо с манифестация, защото манифестациите бяха предназначени само за показване на лоялност към властта, не обратното. Не можеше да я свалиш с гласуване, защото и гласуването беше от типа 99,99% "за". Технически нямаше как да стане другояче. Не можеше да я свалиш с пушка, защото пушките бяха у властта.

През по-голямата част от българската история, ситуацията, уви, е била тъкмо такава.

Българинът по лош начин е свикнал с такава ситуация. Тя го прави свободен от зависимости и отговорности. Това понякога му допада. Имал е основание да си изгради космос, в който властта е зло, стихийна природна сила, крадлива и нагла... С нея моралните взаимоотношения са съответстващи - швейковски идиотизъм или радичковски дяволък.

В тази полярна политкосмогония на нашия човек има и светъл полюс - да кажем Левски или Бенковски, или друг герой, паднал мърцина. Такъв образ би олицетворил прекрасния, идеален държавник. Само че на земята такъв е по богомилски невъзможен. Тези същества са от другаде, затова са и убити.

Има ли възможност за смесване на земния полит-бардак с идеала? Нашият човек по най-наивен начин очакваше, че да. И се подлъга пет-шест пъти след 89-а, че като има свобода и демокрация, то е възможно светлите образи от политическата му космогония да се възцарят в бившия Партиен дом примерно.

Като видя, че то не става, се обезвери.

Без да си дава сметка, този конкретен българин тъгува по власт, която не зависи от него. Тя ще му обезпечи възможността да прехвърли върху нея собствените разочарования, неуспехи, неспособности.

Той е много ценен за нашите политически сили. Цяла находка им е. Те го обичат. Затова ще кажа нещо, което те не могат да кажат.

Не политическите сили се нуждаят от реформа, както рече президентът, а този гражданин. Промени ли се той, ще променя и тях.

Но пълна и внезапна промяна в това шоу няма.

Най-лошо при такива разочарования е да дойде някой, който да каже: "Аз ще ви освободя от бремето на избора".

Това е ставало не само през 44-та, а и през 34-та. Не върши добра работа.