Тези дни един позавяхнал напоследък политик се върна на екран. Това не е събитие от най-редките, нито пък господинът излиза от някакво дълбоко забвение. Къде-къде отписани мъжаги сме виждали да се появяват като от небитието. И - нищо. Не можеш да ни учудиш. Но в българската политика този щe е направо Гинесов кандидат. Ако не е удостоен все още, то е само защото превъплъщенията му навярно не са завършили. Има, разбира се, и други мигриращи политици (един кмет на София за нула време беше изредил четири партии), но този в зъбите си ги носи: всичките му пребоядисвания са печеливши. Бил е червен, син, жълт. Чувал съм го от самия него - не на ухо, а от екрана. Съобщи го, без да трепне, толкова гордо, че сепна дори онзи, който го бе запитал с цел да го смути. С това го и запомних, макар че кой помни какво се говори по телевизията.

Сега той се завърна, преди още да е обявен цветът на новата му партия. (Може да е чисто нов, може да е просто нюанс от жълтото.) А може междувременно да прехвръкне в някое друго, по-топло гнездо. Ако това се случи, то ще стане съвсем скоро и ще го научим от самия него. Той ще ни го съобщи с блеснали очи. Може дори да се получи така, че в България да не остане избирател, който в течение на някакво си десетилетие да не е гласувал поне веднъж за господин рекордьора. И това пак няма да бъде пределът. Дето се казва - отворен финал.

По принцип нямам право да се изненадвам. Още откога-откога бях писал за българските политици, че все повече наподобяват рояк винени мушици - вият се навсякъде, дето има сладост някаква, ферментация, е, и гниене. Че както мушиците се местят от бъчва на бъчва, тъй и политиците се кълбят и местят от идея на идея, от партия в партия, от една коалиция в друга.

Кога над вино...

Кога над оцет...

Разлика не правят, махна не намират, научиха се да вдишват всякаква миризма. Само да са "над", само да са "горе".... Дребни, скупчени, наглед - дори безвредни. Ще речеш - от едните изпарения живеят. И защо не, ако приемем, че пачките, които издуват джобовете и сметките им, преди това все отнякъде трябва да са се изпарили!

След появата на нашия утрешен рекордьор сравнението вече не ми изглежда съвременно. Някак много битово, пък и провинциално. Сякаш, като в добрите семейства, си обясняваме най-деликатните тайни именно с бръщолевения за мушици и пеперудки. Ами че днес нещата стоят къде-къде по-открито, това на езика на футболните милионери би звучало примерно така: "Аз съм професионалист и щом трябва, ще ритам дори за кръвния враг. Да прощават феновете - поклон, няма да ги забравя! - но щом са ме купили: сменям екипа, сменям цвета."



Купили, продали...



Подобно обяснение някак повече ко-ре-спон-дира с новото време. По-рационално е, да оставим, че е и по-пазарно. Пък и харесва ми това сравнение с футбола, твърде много съвпадения, особено сега - в трансферния период. Силен трус се разиграва в българската политическа лига, сякаш се е появил някой Абрамович и пазарува играчи за нов шампионски тим. Е, в някои отбори ще удари часът на резервите, други може да изпаднат в "Б" дивизия. Всичко може да се сравни с футбола, само стадионът още не е така празен. Но и това ще стане.

Впрочем образност всякаква по темата залива нашия живот, аналогиите процъфтяват. Някога правих компания на един малък хитрец на варненското летище, докато майка му хукна да търси загубен куфар. Той не изпусна електронната игра, но и не ме остави да си чета вестника. Гонихме и бягахме (повече бягахме) от някакъв дракон през замъци, лесове и тресавища. Веднъж му избодохме едното око, веднъж го бутнахме в крепостен ров. За награда получихме по още един живот. Хлапето ми обясни, че добрата игра се възнаграждава с допълнителен живот и ако правиш точни ходове - оцеляваш, оставаш в играта. Самата тя беше стара, допотопна игра - можете да си представите кога-кога летяхме със самолети до Варна. Но явно номерът с допълнителния живот в политиката още върви.



Нещо повече - масовизира се



Точен ход в тази игра обикновено се явява изневярата. Да зарежеш партия, водач, избиратели дори, не се брои за гаф. Още един живот - това е черешката в политиката. И никой никого не осъжда, а помежду си дори скрито се възхищават. Пък и си завиждат. Защото в българската политика, който не изменя, няма бъдеще. Но няма бъдеще и държава, където измяната е публично легализирана. Какво се пише на водачите и средите, които лансират изменници - те си знаят. Все пак подходяща африканска пословица предупреждава: "Хвърленият нож не помни своя господар".