Хегел има една известна фраза, която българите обичаме да цитираме, макар доста малко от нас да са запознати с идеите на немския философ, да не говорим за неговите трудове. Фразата гласи, че всеки народ заслужава своето правителство, а нашето тълкуване е, че какъвто народът, такива и управниците. Казано по-просто, по управниците (му) ще го познаете (народа): ако делата на управниците са читави, значи и народът е читав, ако са нефелни, значи и народът е нефелен. За да сме съотговорни на истината, Хегел е казал тези думи по-скоро в позитивен план - че германският народ има правителство (кайзер), чието, тъй да се рече, величие подсказва величието на нацията: всичко действително е разумно, следователно и германското величие е разумно.

Идеята е, че при взаимоотношението "власт-народ" няма противопоставяне, прекъсване, а плавно преминаване от едното към другото. Което, разбира се, създава тежки психически травми у всеки, обитаващ т.нар. "българско жизнено пространство". Защото е до болка ясно, че каквото и да стане, който и да дойде управник, той няма да бъде кой знае колко по-различен от ония, които го избират. Битът и душевността на българския властник са еманация (ако искате, речете го и отражение) на бита и душевността на българския народ, избрал за свой представител същия този властник.



А какви са властниците?



За да отговорим на този въпрос, ще тръгнем не отдолу нагоре, а отгоре надолу, с други думи, от това как българските управляващи се проявяват в своите управленски действия. Като е важно да уточня, че се отнася не само за хората с власт в настоящия момент, а за целия период на преход. И макар печално да звучи, може би и за бъдещите ни властелини (не на пръстена, на кърмилото). А доколкото водещите демократични принципи са обявени от Великата френска революция от 1789 г. с лозунга

"Свобода, равенство, братство" (Libertе, Еgalitе, Fraternitе), напълно естествено е да проиграем именно през него действията на властта и сега, и преди, че и след...

Свободата и от управляващи, и от управлявани в България се приема не като отговорност, а като слободия.

"У назе е ножо, у назе е лебо, че си режеме колко сакаме, кога сакаме и на кого сакаме". Този принцип е вездесъщ, пример е решението да се отцепи от журналистите част от сградата на парламента и да се зазида достъпът до парламентарното кафене. Но забележете! - без никакво допитване съгласни ли са, без ни най-малко обяснение защо този ход е предприет, каква е тъй огромната и належаща необходимост да се осъществи той. Както вече казах, "у назе е ножо - режеме си колко и к'во сакаме!". Вотовете все в собствена полза, които периодично си дават депутатите, са също от този порядък - свободни сме да гласуваме каквото щем, няма да се отчитаме. Даването на пример, високият императив да разполагаш със свободата като отговорност, а не като всепозволеност - на народното представителство тази мисъл никога не е минавала през ума. Тя обаче не минава и през главите на онези, които са ги избрали - когато карат със "100 километра в час" или когато се псуват по форумите. Най-разпространеното българско разбиране за свободния пазар, т.нар. "далавера", е свързана именно със слободията - да се промушиш през нормата, била тя юридическа или морална, да преметнеш партньора; далаверата е не отговорна мисъл за бъдещето, а безотговорна мисъл на настоящето.

Със закона е свързано и българското разбиране за равенството. Което е като на прасетата на Оруел:



"Всички животни са равни, обаче някои са по-равни."



Принципът Еgalitе значи всички са равни пред закона - и кралят, и просякът. Тук обаче е иначе: едни имат правото (правото?) да престъпват закона, други - да не са посмели, че лошо им се пише. Който открадне банка - евалла, но който открадне кокошка - мила моя, майньо льо! Прочулият се напоследък случай "Куйович" е част от тази нагласа. В същото време едни приятели, тръгнали за Египет, бяха неприятно сюрпризирани на летище София - паспортът на дъщеря им бил с изтекъл срок, та се наложило спешно да я връщат обратно. Разбира се, не казвам, че не е правилно - правилно е, но трябва да важи повсеместно, за всички. Не е така обаче: тук много по-добре можеш да си уредиш нещо на маса или под маса, отколкото по законен ред в разумен срок. Българската държава е неформална, казвал съм го и друг път, тук формалните пътища не водят доникъде. Ала от хора с такова избирателно отношение към закона не можеш да очакваш друго, освен да го прилагат по свое усмотрение - ти си приятел, за теб ще направим "Голф развитие", ала теб не те познавам - я под ножа!





Колкото до солидарността и братството...



То е само на фамилно или корпоративно ниво, което, казано на по-прост език, са обръчите от фирми. Справка - доскорошният пътен шеф, "баткото" Веселин Георгиев. Иначе никаква грижа за другия, никакво желание да му се помогне. Вярно, бесни бяхме на аварийната министърка Етем през януари и напълно справедливо, но с какво е по-различна тя от оня габровски шофьор, зарязал децата да вървят цели пет километра в преспи и навявания? Спомняте си случая, нали? А опитвали ли сте да обясните на чужденец българското словобразувание "самосиндикално"? Ако да, стигнали сте до извода, че е невъзможно. Чужденецът, особено ако е от западна държава, просто няма да ви разбере. Една французойка веднъж изрази недоволство, че като многодетна майка не плаща данъци. Но кой българин би бил в състояние да разбере нейното негодувание за това, че е изключена от системата на солидарността? Докато тук да не плащаш данъци е национален спорт.

Така че няма какво да се сърдим на тези, които ни управляват. Те са точно такива - безотговорни, несправедливи, безсърдечни, каквито сме и ние, дето ги избираме. Каквито сме ние, такива са и те...