Дейвид Милибанд обича демокрацията. Ние всички обичаме демокрацията. А още повече обичаме капитализма, социалната защита, детското здравеопазване и застрашените видове костенурки.

Ние искаме целият свят да обича същото, което обичаме и ние. Готови сме да убеждаваме хората, че това е хубаво. Но имаме ли право да стреляме по всеки, който отказва да бъде убеден? Трудно е да се повярва, че два века след като Имануел Кант се зае с този вечен морален проблем, правителството на Великобритания не може да различи готовността да утвърждава моралния императив от готовността да кара другите да го следват.

Преди дни в елитния университет Оксфорд външният министър Милибанд реши да вдъхне нов живот на чикагската реч на своя политически наставник Тони Блеър от 1998 г., който на практика разкъса принципите на суверенитет на ООН и застъпи позицията на "освободителния интервенционизъм"'. Блеър предложи доктрината "действие на международната общност", която "получил като прозрение" по примера на Св. Тереза. Според нея Великобритания трябва, без да изчаква провокации, да нападне суверенна държава, като целта е да се спре нарушаването на човешките права там. За да може желанието на Блеър да се превърне в действие, според неговите думи, трябва да има военна необходимост, "готовност за дългосрочно участие" и "съответствие на нашите национални интереси". Обаче, както и при други случаи,



когато някой се намесва в живота на другите, мотивацията се обърква,



а терминологията се смесва. Каква трябва да е военната необходимост? Колко ще трае това дългосрочно участие? Коя възможност най-много "съответства" на националния интерес - да се извърши морален подвиг или продажбата на още оръжия?

Както и да е, Тони Блеър съвършено правилно, както впоследствие показаха събитията в Сиера Леоне и Косово, заяви, че развитите страни не могат да наблюдават безучастно как гладуват цели страни, какъвто бе случая с Биафра и Етиопия. Така през 1993 г. известният със своите либерални възгледи в. "Вашингтон пост" започна да подстрекава САЩ да се намесят в Сомалия с аргумента, че държави, които "лошо се грижат за своите народи", нямат право да се ползват със защитата на устава на ООН. Правилата бяха пренаписани, военната намеса свърши плачевно, но в главите на хората както отляво, така и отдясно не се случиха никакви промени.



Опияняването от "империализма на доброто" не мина



Когато на Дейвид Милибанд му припомнят провала в Ирак и Афганистан, той сърдито отговаря, че грешки има, но те са технически, а не принципни. Той се опитва да засади доктрината на Блеър върху нова почва - демокрацията в света да бъде постигната с мирни средства - търговия, многостранни действия, както и с помощта на "напрягане на силите на гражданското общество".

Но ако "мекото влияние" не постигне своите цели, то според Милибанд трябва да се използват икономически и военни санкции. Например чрез механизми, които предоставят гаранции за сигурност на режими, които "подкрепят демократическите правила". Това означава, както казваше и Кант, че за да не се превърнат подобни мерки в чист опортюнизъм, те трябва да носят наистина някаква морална тежест. Първо, в сферата на техните действия трябва да влизат вътрешната и външната сигурност, и второ, те не трябва да се прилагат строго избирателно. Т.е. на Чехословакия при Дубчек трябваше да бъдат предоставени гаранции срещу СССР, а на Чили на Алиенде - срещу САЩ. Режимите в Багдад и Кабул би трябвало на практика да имат постоянно такава защита, както и законно избраният режим в Пакистан - срещу нападенията на талибаните и жадните за власт генерали.

Всяка проява на скептицизъм бива определяна от Милибанд като "отстъпление в света на реалната политика". Това може да помага да трупаш точки пред студентите в Оксфорд, но не и когато гледаш в очите майките на загиналите войници, които завеждат дела. Преди дни професор по политология от Багдадския университет дори каза, че когато хората попадали в затвора при режима на Саддам, това било донякъде по-търпимо, отколкото днес, защото тогава ставало дума за диктатура. Сега всяка седмица има убити или отвлечени, в пресата цари цензура, а в неговия факултет започват репресии срещу жените. Дали Милибанд и на този човек ще каже от своя разкошен кабинет, че се е объркал?

Едва ли някой ще оспори клишето, че демокрацията е най-малко лошият начин да се управлява свободолюбива държава. Историческият опит обаче показва, че за да може демокрацията да се вкорени в която и да е култура, включително европейската, са нужни векове.

Сегашното поколение западни политици не знае какво е война и не разбира историята. Да, новият вид интервенция не може да се сравни със стария империализъм, тъй като не се опитва да наложи властта на една държава над друга. Но знакът на равенство все пак се опитва да се наложи между двете понятия, тъй като привържениците и на двете идеи твърдят, че



западните ценности могат и трябва да се налагат на нежелаещите



да ги приемат страни с помощта на военна окупация.

Лично на мен ми харесва системата на държавно управление в страната, където живея. Но аз не съм толкова самозабравил се или наивник, за да си мисля, че с помощта на убеждението или военната сила може да се промени друга държава. Във връзка с втория способ, то той въобще нарушава принципите на самоопределение и историята е показала, че е крайно контрапродуктивен. Сегашната, постоянно раздухвана ислямска заплаха най-добре подкрепя именно тези принципи за "употреба на сила върху други територии", за които говори Милибанд.

През 90-те години, когато никой никъде не се намесваше глобално по военен път, аналитичният център Freedom House постоянно рапортуваше за ръста на световната демокрация. Но след като във властта влязоха такива "кръстоносци демократи" като Тони Блеър и Джордж Буш, тази тенденция се промени в противоположна страна. Циничното умиротворяване на Китай заедно с агресивното отношения към Русия и ислямския свят



изиграха лоша шега на демокрацията.



В международното право няма нито един документ, в който да се казва, че някой има право да налага своята политическа система на други. По време на цялата история на човечеството именно принципът за самоопределение, при всичките му недостатъци, бе и си остава основата за разбирането държава-нация. Точно затова уставът на ООН го ограничава само при случаи на трансгранична агресия или хуманитарни катастрофи. Тази стратегия вече доказа своята жизнена способност дори само с това, че вече половин век на Земята се поддържа относителен мир. Всеки път, когато някой тръгваше срещу нея, това водеше до катастрофи.

Във всяка страна на света, където има демокрация, тя се появяваше в момент, когато отделни личности и част от обществото бяха



готови да дадат на даден управник кредит на доверие,



а той на свой ред бе достатъчно сигурен в правилността на това решение, за да му се подчини. Ако не се смята Европа през 1945 г., когато демокрацията не беше създадена, а възстановена, в света на практика няма примери на успешно наложена демокрация отвън. Русия нямаше демократичен опит и сега се дистанцира от нея. В такива страни като Египет, Пакистан и Иран концепцията на властта не е много силна въз основа на общественото съгласие, а натискът от страна на Запада, дали е силен или слаб, във всеки случай само укрепва позициите на реакционерите.

Не е трудно да се убедят другите страни в предимствата на тази избрана от Великобритания политическа система, само трябва да се докаже, че в нашата страна тя работи по-ефективно, отколкото всяка друга. А това значи, че ние сами трябва непрестанно да работим за нейното обновяване.

Западът може да показва на целия свят благата, които дава демокрацията. Той може да действа с помощта на "меки влияния", с помощта на образованието, публичните акции и т.н. Но нито един истински демократ никога няма да забрави, че още Волтер говори за "свободата да не се съгласяваш" и нито един демократ няма да тръгне да отнема тази свобода. Ако Великобритания иска да стане проектор на демокрацията за целия свят - заповядайте. Но не трябва да налагаме собствените си ценности на целия свят. Прекалено много хора опитаха да сторят това и никой не успя. И това не е проповед за изолационизъм. Това е истината на живота.