Пътници, които се завърнаха от Прищина, разказват, че пукотевицата в неделната нощ по звук напомняла за нощите в Белград по време на войната между НАТО и Югославия. Сякаш били пуснали запис от бомбардировките, за да озвучат събитието. Как ще се сравнят двете канонади не мога да преценя, но звуковата картина на нощта бездруго е извикала различни асоциации у сърби и албанци. Едните са се върнали във времето на войната. Другите може би са си спомнили как гърмежите от 1999 г. вече са им обещавали фойерверките на независимостта. Тези гърмежи тогава отекваха навсякъде по полуострова, а у нас - и буквално. Спомням си как една читателка от "Люлин" звънеше нощем да ми каже, че ги чува от балкона си и не може да заспи. Така и неделната патаклама докарва безсъние покрай нашите земи. Казват в Белград се засегнали, че Прищина празнувала с българска пиротехника. Сякаш тук, в барутния погреб, има значение откъде точно е купен барутът!

Историята нахлува отново на Балканите, но



историята вече не учи никого



Опарен - и затова предпазлив - от историята може би остава единствено българинът. Толкова предпазлив, че не изрича на глас дори мисълта за възмездието, което съдбата все пак понякога раздава. Защото с пълно основание може да се твърди, че онова, което Сърбия стори със Западните покрайнини, днес я споходи в Косово. И каквото тогава големите държави причиниха на България по поръчка на Сърбия, днес същите й го извъртяха на нея. Има някаква правда в това, че картата все пак се обръща - макар и след деветдесет години. Но като погледнеш - няма никаква правда. Както не е имало и тогава! Може да се напомни, макар само за едната поука, но никой не го прави. Може би за добре...

В кръга на моите познати поне вече близо седмица не чувам някой да казва, че "така им се пада". Дори онези между нас, които имат още корени в Босилеград. И двамата от тези корени са се изтръгнали, за да живеят в България. Единият е пребягал през браздата буквално под куршумите на Титовите граничари. Бил е момче, а после имаше много труден емигрантски живот в собственото си отечество.

Познавам ги от времето, когато синът на Стилиян Чилингиров ми бе показал знаменитата петиция, събрана от група интелектуалци срещу отнемането на граничните околии. Разтърсващ документ - подписвали се бяха главите на фамилиите от заграбените от Сърбия села и всеки бе дописвал собственоръчно колко души стоят зад неговия подпис. Числата бяха повече двуцифрени, семействата бяха големи. Написах за това в един вестник и наследникът на писателя разтревожен ме смъмри - като се разчуе, документът ще бъде в опасност. И наистина се разчу - двамата мъже ме намериха и едва го убедих да им го покаже. Намериха подписите на своите деди - бяха горди, че протестът на предците им е документиран. Тогава се и запознахме.

Изтече времето, а



раните им са отворени и днес



- вече от онова, в което е обърнат бащиният край, и от безрадостната съдба на близките им в него. Но и те не виждат възмездие в неделните събития в Прищина, а повече се тревожат, че така албанската маса надвисва над Покрайнините вече като държава. Възмездието не ги вълнува, то и така не променя нищо. То иде само да подскаже, че има Господ. Но никакво минало на Балканите не може да бъде поправено...

Още веднъж се убеждавам, че ние сме народ, който винаги стои по-високо дори от собственото мнение за себе си. Може би защото цял век сме били "лошото дете" на полуострова, а може да е и от мощния черен PR на околните нам племена в европейската дипломация и в световната общност, който е почнал да въздейства и върху нас самите, но мисля, че ние бездруго



превъзхождаме своите клеветници поне в съвестта



и хуманизма. Само българинът по тези места може тъй да забравя злото и само той може да посреща без гняв и без омраза хулите на подивели или комплексирани съседи. "Нашата история е тъй дълбока - обяснява го един млад историк, - че злото веднага пада на дъното." Аз не съм много съгласен, разбира се: злото ние го размахваме денонощно - но главно един срещу друг. Към останалите сме доброжелателни и ведри - освен онези сред нас, които са превърнали противопоставянето в препитание. И като пиша "сред нас", опитвам да си спомня: има ли в кръга на моите познати, приятели, колеги, братовчеди поне един расист, шовинист, антисемит, ксенофоб, трафикант на дрога, оръжие и хора, търговец на плът, фалшификатор на кредитни карти, уличен джебчия в европейска страна или какъвто и да е индивид, заплашващ трансгранично околни и по-далечни народи. Не. Няма. Не откривам. Приемам, че съществуват, и някои съм ги чувал и чел дори по име, но не ги познавам. Е, всеки ден срещам и аз подлеци, доносници, дребни мошеници, кариеристи, политикани, страхливци, кръшкачи, бездарници, самозванци. Но пак ще повторя: нямам нито един познат, готов да натири циганите на Сатурн, нито един, който да представлява интерес за комисията "Кушлев", нито един, за когото да допускам, че е взел/дал рушвет. И доколкото покрай занаята ми познати, приятели, читатели дал Господ (виж, братовчедите са малко), все по-често се питам: защо при толкова прилични, честни и добри хора ние все още вървим за пред света като маса, подозрителна и опасна във всяко отношение.

Сега и "тестът" Косово отново ни разкрива като народ, овладян и лишен от злопаметност. Останало е нещо от изминатия път, от горчивия опит, от грубия сблъсък с историята. Остава и надеждата, че точно така, с човеците, с народите се променя и този свят.

Но остава и подлият въпрос: това какви сме, има ли значение за онези, които правят и развалят държави?