Големите благотворителни акции предизвикват смесени чувства сред сънародниците ни. Объркват ги.

Последната крупна подобна проява - благотворителното шоу "Великолепната шесторка" на bTV, успя да набере над 1.6 млн. лв., с които да изгради прилична среда за печално прочулите се деца с увреждания от дома в Могилино. Емоциите покрай шоуто - из медии, форуми, кафенета и семейства, варират. От "браво" до "не ги е срам". От "хубаво, че помогнахме" до "ще окрадат парите". От "благодарим на звездите" до "правят си евтин пиар на гърба на нещастниците".

Но самият факт, че хората се вълнуват, нещо означава. Защо едно всъщност обикновено явление изглежда така ново за нас, защо буди толкова, при това полярни емоции?

Всъщност още не сме сигурни как да приемаме тази смесица от зрелище, беда, състрадание, благодетелност и реклама... Не сме свикнали. Живи са ни навиците от близкото минало, когато благотворителността изглеждаше нещо присъщо само на капитализма, съответно неприемливо за социалистическата държавност. Още някои сентенции на Максим Горки бяха залегнали в основата на подобна административна философия - а именно, че гордата човешка личност няма нужда от съжаление и подаяния. (Между другото, за разлика от недоизкусурените социални практики по-късно далеч неелементарен тезис. Не знам дали помните една чудесна карикатура на Илия Бешков още от 30-те на миналия век, май се казваше "Милостиня" или нещо подобно. Възпрефърцунена кокона с капела дава монета на възмургава дрипла с живо втренчен в парата поглед. И двете изглеждат свързани чрез протегнатите една към друга ръце, но от неприятна, а не от благородна нишка; и двете изглеждат подиграни от автора чрез молива му.)

Както и да е; самата държава по-късно, явяваща се в ролята на тотален опекун на своите граждани,



не допускаше друг нито да се грижи за тях,



нито да ги наказва. То й намаляваше властта, съответно - беше заплаха.

Тези стереотипи са живи. Защо държавата не помага за сираците (старците, болните, недъгавите, градинките, боклуците ни), ами пак опират до нашите есемеси и левчета? - питат се днес мнозина. Нали плащаме данъци? Това е изключително чест рефрен, съпътстващ акции като горната, като "Българската Коледа" и още куп подобни формати.

Че държавата не се справя добре, е очевидно. Но защо - на този въпрос имам отговор, макар че не той е най-важният в случая. Държавата е повече наше производно, отколкото ние - нейно. И съответно - ние можем да я "заразим" или принудим към причастност, когато открием тези неща в себе си, а не обратното. Това по една проста причина - тя е апарат, а душа на този апарат могат да вдъхнат само гражданите - доколкото я имат.

На Запад тези действа са отработвани без прекъсване стотици години. Не че и там не се стига до пародии. Помня какво стана на благотворителна телевизионна вечеринка във Франция, призвана да подбуди обществото да не страни от заразените със СПИН. Двама нахакани и очевидно съревноваващи се за обществена милувка хуманитарии влетяха в зала, където ги чакаше болен от СПИН. Единият разпери към него ръце за прегръдка. Другият обаче изтича и страстно целуна спинозния пред камерите! Вторият състрадател си глътна езика, за секунди изглеждаше жалък и смазан. Нямаше полезен ход, беше изпреварен по поза... Нито да направиш същото, нито да не. Цугцванг.

При нас още се надпреварваме в скепсис и охулване. Не твърдя, че е по-добре.

Друг упрек към телевизионното благотворително шоу е,



че меша реклами, светски блясък и скъпи тоалети



в акция, призвана да помогне на унизените и оскърбените... Тоест че е обидна самата контаминация между цел и средства.

Но и шоуто ни изживя еволюция за краткия период на околопреходни демократични опити, смятам аз. Ако си спомняте, веднага след отмяната на тоталитарните цензурни цедки в медийните програми най-интересни бяха фигурите, които показваха забранени дотогава неща - как бурно купонясват, как ярко демонстрират своята сексуална или идеологическа освободеност... Лека-полека това стана безинтересно, понякога противно.

Атрактивно взе да става състраданието, колко и цинично да звучи. И медиите се възползват, не можем да ги упрекваме. Те само следват нашите настроения, като донякъде ги моделират, използвайки чужди образци, доказали ефективност.

Между другото, публичното съчувствие е дискусионна област и на Запад, дори със средствата на песента. Хрумват ми два цитата от прекрасни парчета по темата, единият на Rare Bird, с кавър по-късно и на Маrillion, от песента Sympathy. В нея се пее колко е важно да мислим за страдащите, когато си лягаме, и как светът има нужда от съчувствие...*

Опониращ в известен смисъл е хитът Sympathy на "Юрая Хийп". В създадената горе-долу по едно и също време с на Rare bird песен се пее, че всеки сам е господар на съдбата си и не е добър ход да ти плачат на рамото...**

Ако теглим дебелата черта, трябва да кажем - за новаци в акциите и дефицитници в съчувствието като нас и най-смешната акция за набиране на средства е от полза.

По-добре да дадеш левче с риск да те минат, отколкото да не даваш и да си минат завинаги в по-тънките сфери на съществуванието.



---------

*Now when you climb into your bed tonight

And when you lock and bolt the door

Just think of those out in the cold and dark

'Cause there's not enough love to go 'round(...)

And sympathy is what we need my friends...



**Sympathy just doesn't mean that much to me

Compassion's not the fashion in my mind (...)

You and I are masters of our destiny...