Да си създадеш държава в наши дни само на пръв поглед е лукс, който не всеки може да си позволи. Цели три глави от устава на ООН - 11-а, 12-а и 13-а, са посветени на правото на самоопределение на народите. Но още толкова текст в същия устав защитава и ненарушимостта на вече съществуващите граници. Някъде на ръба между тези два принципа великите сили винаги са намирали пролука да дадат шанс на една държава да съществува или да откажат това право на друга. Тази двуличност е положила основите на самата ООН, когато едва две години след появата си през 1945 г. световната организация е призвана да покаже отношение към две току-що създаващи се държави: Израел и Палестина. На книга и пред двете е дадена зелена светлина, на практика историята с палестинците я знае всеки.

През годините ООН неведнъж се е проявявала като майка за едни и мащеха за други. Много африкански народи, познаващи само племенното битие, почти насила бяха организирани в държави. Същевременно цели нации като кюрдите и до днес се лутат между примирението и бунта в търсене на своето право. Но въпреки ООН и другите международни организации, призвани да пазят статуквото, в десетилетията след Втората световна война в света са се появили близо 30 непризнати или полупризнати страни. Независимостта на голяма част от тях е продължила само броени години. Девет обаче ги има и днес, а това, че никой не ги брои за държави, ни най-малко не им пречи да си съществуват. Някои като



Тайван



дори са оазиси на демокрацията в континент, където диктатурите са по на мода, при това ползващи се със световно признание.

Впрочем случаят с Косово много напомня именно историята с държавността на Тайван. И двете страни се простират върху малки територии, към които имат претенции техни по-големи съседи. Китай никога не е признавал остров Тайван и прилежащите му няколко по-малки острова за нещо по-различно от своя провинция. Точно както и Сърбия се отнася към Косово. Тайван се появява на световната сцена в момент, когато Китай е обрулен от гражданската война и е твърде слаб политически и икономически, за да оказва каквото и да е влияние по света и да попречи на независимостта му. Косово се отцепва от също толкова съсипаната икономически от войните в бивша Югославия и от бомбите на НАТО Сърбия, чиято политическа класа все още стои твърде нестабилно на световната сцена и няма как да се противопостави на новата държава. Но най-характерната прилика между двете страни е в отношението към тях на големия брат САЩ.

Тайван е създаден през 1949 г. от националисти, привърженици на лидера си Чан Кайши, подгонени от завзелите в континентален Китай властта комунисти на Мао Дзедун. Още от първите си дни Тайван се превръща в галеник на САЩ, които успяват да наложат новата държава на световната сцена точно както американците правят сега по отношение и на Косово. Първоначално Тайван не само е част от ООН, но и почти целият свят, без СССР и сателитите му, поддържа дипломатически отношения с него, игнорирайки континентален Китай. Косово може и да не се дореди скоро до членство в ООН, но дипломатическото му признаване от повечето съюзници на САЩ също му е в кърпа вързано. Възприемането на Тайван в света обаче винаги е било в огромна зависимост от ситуацията в континентален Китай. През 1971 г., когато Китай вече се чувства достатъчно силен, а и позатопля отношенията си със САЩ, Тайван е набързо изгонен от ООН, а мястото му заема континенталната държава. Повечето страни моментално късат дипломатически отношения с Тайван и пренасят посолствата си от неговата столица Тайпе в Пекин. Подобни събития очакват в бъдеще и Косово, ако Сърбия успее да засили влиянието си.

Към днешна дата Тайван е признат само от 24 малки и далечни държавици като Сао Томе и Принсипи, Буркина Фасо, Гамбия и др. Единствената по-влиятелна сред тях е Ватиканът. В тази група за кратко в средата на 90-те се бе наредила и Македония, подмамена от обещания за милиарди долари инвестиции, които Тайван така и не направи. Този дипломатически флирт продължи 3 години и сега македонците отново са приятели на континентален Китай. Характерно за Тайван е, че там действащи държавни глави никога не смеят да ходят от страх да не разсърдят Китай. Те се сещат за острова чак когато напуснат политиката. Бившият ни президент Желю Желев не изостана от тази традиция. "Трябва да сме с Тайван, защото там има демокрация, а не с Китай", заяви той миналата година, след като представи китайски превод на книгата си "Фашизмът" в Тайпе. Подобно изявление обаче Желев не бе чут да прави нито веднъж, докато бе на власт.

Освен Тайван има само още две страни, които минават за полупризнати. Едната дори разполага със свои посолства по света.



Палестина,



която официално се води автономна територия в Израел, има мисия и в България. Някога комунистическа България подкрепяше "справедливата борба на братския палестински народ под ръководството на Ясер Арафат" (цитът е от тогавашната лексика). Поради тази причина в средата на 80-те София гостоприемно позволи на Организацията за освобождение на Палестина, чийто лидер бе Арафат, да открие свое представителство у нас. В началото на 90-те табелите му бяха подменени, а на новите вече пишеше "посолство". Палестина всъщност и в прекия смисъл на думата е била братска нам страна. В продължение на почти 4 века българи и палестинци са споделяли обща държава - Османската империя. През 1917 г. територията й попада в ръцете на Великобритания. Изтеглянето на англичаните през 1947 г. така и не води до свобода. Споменатото по-горе решение на ООН си остава на книга, Палестина се превръща в част от новосъздадената държава Израел, а до 1978 г. светът напълно забравя за палестинците. Тогава е подписано първото мирно споразумение между Израел и арабска държава. Договорът с Египет има и клауза, изискваща да се даде автономия на Палестина. Това обаче е направено чак през 1993. В момента Палестина е територия, потопена във вътрешни конфликти между светския елит, обединен около партията "Фатах", от която е и законно избраният президент Махмуд Абас, и ислямските фундаменталисти от "Хамас".

В Африка пък съществува държава, която според ООН има все още колониален статут, но пък независимостта й е призната от 14 страни. Същевременно територията й е окупирана от Мароко.



Сахарската арабска демократична република



е провъзгласена през 1976 г. върху пустиня в северозападната част на Африка, отбелязвана в атласите като Западна Сахара. Това се случва само година след като испанските окупатори се оттеглят от тези земи. Те обаче предвидливо разделят територията на две и предават управлението им на Мавритания и Мароко. Това води до избухването на партизанска война, оглавена от Фронта за освобождение на Сегиет ел Хамра и Рио де Оро, придобил световна известност под името ПОЛИСАРИО. През 1979 г. Мавритания доброволно предава своята част от Западна Сахара на Мароко и така практически кралството слага ръка върху почти цялата територия на новата държава. Въпреки това през 1987 г. 69 държави признават независимостта на Сахарската република. Почти както в случая с Китай и Тайван, мароканската дипломация успява да постигне успех и впоследствие много от тях отменят признаването. Други 12 пък решават да замразят отношенията си с новата държава, без да ги прекъсват напълно. Най-удивителното е, че Сахарската република е приета за пълноправен член на Африканския съюз (организация, създадена по подобие на ЕС), в който членува и самото Мароко и който се намира под силното влияние на Либия и нейния лидер Муамар Кадафи.

В света има и държава, която е призната само от Турция, защото тя е страната, която я е и създала -



Севернокипърската турска република,



обхваща едва 3355 кв.км в северната част на едноименния остров. До 1960 г. целият Кипър е окупиран от Великобритания. След като получава независимост, новата държава приема конституция, даваща равни права на двете основни общности на острова - гърци и турци. Те имат гарантирани места в парламента, както и в правителството. Самата Великобритания заедно с Турция и Гърция пък стават гаранти за стабилното съществуване на страната. Стабилността обаче трае едва три години. От 1963 г. островът става арена на нестабилно управление и постоянни конфликти между двете общности. През 1974 г. привърженици на обединението с Гърция, увлечени от заразителния пример на управляващата хунта в Гърция, извършват преврат и свалят от власт законноизбрания президент Макариос. За да осуети присъединяването на острова към Гърция, позовавайки се на правото си на гарант, турската армия извършва десант в Кипър и възстановява законното правителство. Година по-късно Турция предлага на острова да се създаде нова федеративна държава, съставена от две самоуправляващи се автономии. Въпреки че ООН, а и самите кипърски гърци се противопоставят на това, Турция ги поставя пред свършен факт, като набързо сформира Севернокипърска турска федеративна република. Нейните лидери и правителството на Кипър преговарят безплодно още осем години, преди през 1983 г. да обявят независимост. Този акт обаче си остава непризнат от всички държави, без Турция, и до днес. Официално приет в ООН продължава да е Кипър, обединяващ гръцката част от острова. Последният опит за обединение бе направен през 2004 г. под силния натиск на ЕС и ООН. Преди Кипър да бъде приет в ЕС, гръцката и турската част на острова бяха призвани да приемат на референдум нов мирен план. Турците гласуваха "за", но гърците го отхвърлиха. Така в ЕС в момента членува само Кипър. Самото създаване на държавност на този остров бе поредният принос на великите сили към любимия им специалитет: един народ в две държави. Само на Балканите вече има няколко такива образувания, родени след разпадането на Югославия: Сърбия и Република Сръбска в Босна, Хърватска и хърватите от Хърватско-мюсюлманската федерация в Босна, Албания и Косово...

Разпадането пък на СССР в началото на 90-те роди много нови държави, но не на всички бе писано да се радват на признание. Най-екзотичната сред тях е



Република Приднестровие



Тя е създадена от руснаци и украинци върху малка територия на левия бряг на река Днестър, откъдето идва и името й. Хора, които са я посещавали, разказват, че там комунизмът и порядките му въобще не са си отивали. Обръщението и днес си е все същото както някога: другарю. Чужденци трудно биват допускани, също толкова трудно е и за жител на Приднестровието да отиде в чужбина. Макар и официално да е част от Молдова, тази територия обяви независимост през 1990 г. заради опасения, че молдовците може да се обединят с Румъния. След кратък въоръжен конфликт Молдова и Приднестровието приеха умиротворители от ОССЕ. Бе очертана и граница с три ГКПП-та, която си съществува и до днес.

Северните и западни територии на Шри Ланка пък се намират под управлението на сепаратисти, известни у нас под името "Тамилски тигри". От 1983 г. те водят въоръжена борба за създаване на държавата



Тамил Илам



И тук конфликтът е изцяло етнически - тамилското малцинство срещу сингалското мнозинство. Практически обаче значителна част от Шри Ланка отдавна не е под контрола на централната власт и там населението вече живее в условията на новата, макар и непризната от никого, държава Тамил Илам. Нещо подобно като образувание е и почти неизвестната псевдодържавица



Вазиристан



Като изключим Косово, тя е най-новата страна, обявила независимост. Намира се в северозападната част на Пакистан, около границата с Афганистан, и заема територии от едноименната пакистанска провинция. Основана е на 14 февруари 2006 г. от талибани, избягали от Афганистан, под името Ислямска държава Вазиристан. Исторически по тези земи живеят племената вазир, даур и мехсуд. Навлизането на талибаните и жестоките му порядки, особено към жените, обаче принуди част от местното население да търси спасение в останалата част на Пакистан. Някои племена обаче са се присъединили към военните формирования на талибаните. Любопитно е, че от 1893 почти до 1900 г. Вазиристан действително е била независима територия, към която нямал интерес нито един окупатор. Въпреки няколкото опита на пакистанската армия да си възвърне контрола над провинцията, талибаните засега не само успяват да я удържат, но напоследък дори и увеличиха териториите си на юг.