Оня ден видях нещо наистина необичайно. Насред университетския ми кампус, на западния бряг на политически коректните Съединени щати, една сляпа жена безмилостно налагаше кучето си водач. Биеше го със същата пръчка, с която слепите опипват тротоара пред тях. Животното беше подвило опашка, но не можеше да избяга никъде заради късата си каишка.
Кучетата водачи се тренират с години и се ползват с голямо и съвсем заслужено уважение по цял свят. В Америка, а и на много други места за тях има специален статут, което включва изписаната върху кучето молба-забрана да не го докосват други хора освен стопанина. Слепите също са обект на особено внимателно отношение в повечето култури и затова насилието в този контекст ми се стори, меко казано, озадачаващо.
Бях с група студенти и колективно се опитахме да разберем нещо повече, но сляпата игнорира въпросите ни, врътна се и се отдалечи, водена от примирената животинка. Може да е била ядосана, защото кучето е объркало пътя, може нещо друго да й се беше случило.

Причината всъщност нямаше значение,


важна беше изненадата, която ние преживяхме в тази ситуация. Мислех си за този случай на връщане от среща с Дейвид Брукс, популярен автор на колонка във в. "Ню Йорк Таймс", и много приятен събеседник (http://topics.nytimes.com/top/opinion/editorialsandoped/oped/columnists/davidbrooks/index.html).
Брукс каза много интересни неща, но най-много се разпали по въпроса за това, че никоя култура, общество или група няма монопол нито върху добротата, нито върху лошотията. Затова той настояваше, че е изключително важно за един журналист - а и за всеки, който притежава здраво любопитство за околния свят - да наблюдава не поведението на лидерите, а на обикновените хора в една държава.

Първият му пример може да ви се види наивен, но аз съм се заглеждал в същите симптоми. Брукс е бил кореспондент на "Ню Йорк Таймс" в Москва през 1990-1994 г. "Най-много ме впечатляваше", каза той, "как хората са подредили и излъскали апартаментите си, докато входовете на блоковете тънат в боклуци, боята по стълбищата е олющена, а крушките са окрадени".

За американеца това беше показател за

липсата на социално доверие и желание за общополезно усилие

Нямам възражения тук, защото съм живял в "Младост 1-А" и са ми изсипвали на главата боклук от балкона, докато прескачам в тъмното разбити плочки. Съгласен съм, че атрофиралото чувство за сътрудничество между хората е допринесло много за това нещата да не розовеят нито в Русия, нито в България.
Друг пример на Брукс беше от вечеря в Аман, Йордания, със семейството на държавен министър и негови приятели. Изискана обстановка, витиевати ориенталски обноски, прекрасна храна, интелектуален разговор. Всичко било на ниво до момента, в който журналистът отворил въпрос за най-пресния самоубийствен атентат в съседен Израел, при който загинали десетина случайни минувачи. Последвала бурна дискусия между присъстващите държавни мъже не дали убийството на невинни е оправдан акт, а доколко самоунищожението на атентатора е уместно от религиозна и практическа гледна точка.
"Изведнъж разбрах, че живеем в различни светове", каза Брукс.
И понеже умен човек като него знае, че само по лични впечатления не може да пише дори и най-общителният журналист, той е страстен консуматор на социологически анкети. В частност Брукс препоръча Световното проучване на ценностите (World Values Survey, http://www.worldvaluessurvey.org/), интересен проект с 20-годишна история, в който участва и България. Аз също обичам да се ровя в подобни данни, дори и само като оправдание да отложа неделното чистене вкъщи (чистотата на двора не е моя грижа, защото ми влиза в наема).
Щеше да бъде хубаво някой лидер да се поинтересува от резултатите на това уникално по мащабите си допитване, преди например да започне военна кампания в Ирак. На въпроса "Ще се преместите ли, ако в съседната до вас къща се настани чужденец?" утвърдително отговарят 9 % от американците, а 16 % е средното за света. В Ирак 91 % от запитаните са казали, че при това положение биха напуснали махалата. Сега знаем, че иракчани хич не са лъгали анкетьорите.
Не че не бива да се вълнуваме

какво мислят висшите държавни лидери

Брукс например казва, че Буш е умен човек и в личен разговор прави много добро впечатление с обща начетеност и познаване на детайлите на различни проблеми (абсолютно съм убеден в това). Проблемът му е обаче, че като лидер иска да бъде оценяван след 100 години, но пропуска да обмисли как действията му ще се отразят след две седмици. Не знам какво ни говори това за американците като цяло, освен че Буш си изглеждаше много намясто преди 8 години и че тази държава като цяло е с нагласи леко вдясно от центъра, и затова му се върза отначало.
Валидни заключения за националния характер май може да се правят по-успешно, като се анализира някоя по-ниска категория държавни представители. Двама професори от "Кълъмбия Юнивърсити" и "Бъркли", Рей Фисман и Едуард Мигел публикуваха преди година и половина поучително проучване, в което установиха корелация между броя на глобите за паркиране, които са събрали различните мисии към ООН, и позицията на съответната държава в световния корупционен индекс на "Трансперънси интернешънъл" (http://www.transparency.org/).
Скандинавците, канадците, японците и ирландците, примерно, са напълно изрядни с паркинга. Полицията в Ню Йорк обаче е отчела средно по 246 глоби на всеки дипломат от Кувейт, които са първенци в дисциплината. В групата на най-отличилите се следват Египет, Чад, Судан, и - хайде де! - България, на пето място със 118 глоби на глава от мисията (интересно е също, че 25-имата турски дипломати към ООН нямат нито едно нарушение).
След като не можахме да разнищим мистерията на "сляпата агресия" (ако ми простите словесната игра), оставих моите студенти да решат какво трябва да се направи. Те взеха най-логичните за тяхното възпитание мерки, като се обадиха в местната организация на Американското дружество за предотвратяването на жестокост към животните (http://www.aspca.org). От дружеството им обещаха, че ще издирят виновната по предоставената косвена информация и ще се оправят с нея.
А на мен изведнъж ми стана неловко, че натопихме така сляпата жена с неизвестните й кучешки проблеми. В края на краищата тя дори не беше хвърляла боклук от балкона си.
____________
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu