Между идеологическата подкрепа за Косово отдясно и разнопосочните сигнали от управляващото трио (и с двете вече сме свикнали до болка) създаваната пред очите ни, в реално време, нова държава поражда тревожни мисли.

Първо, невъзможно е гражданин на страна като България да откаже правото на независимост на албаноезичните сръбски граждани: твърде много са аналогиите с нашата собствена история от османско време. Пак така важен е демографският фактор, пак има пасифисти, които искат да извоюват постепенно автономия по еволюционен път, пак надделяват бунтовниците, които предизвикват насилия върху собственото мирно население, разбуждат западното обществено мнение и дават повод на една свръхсила да се намеси и създаде независима, вярна на интересите си, страна. Просто в нашия случай това е Русия, в техния - Америка, която впрочем вече установи най-масираното си военно присъствие в региона именно там. А за осигурената с векове напред любов към дядо Джон можем да съдим по американските знамена, които се веят по площадите на Прищина, по-често впрочем от измисленото синьо знаме с шестте звезди, обозначаващо шестте етнически групи.

Тъкмо националистите в България трябва да са най-ревностни привърженици на новата държава, защото



тя укрепва собствената ни национална митология,



но те предпочитат сърбите вероятно по общи антиглобалистки съображения. Има дори такива, които казват, че принципно признаването на демографски принцип на самоопределение е в интерес на България, доколкото има много етнически българи извън границата ни. Не знам до каква степен подобни малцинства наистина искат да се отделят от съответните държави, във всеки случай впечатлението ми е, че това са едни миролюбиви хора, които са много далеч от създаване на нещо като Армията за освобождение на Косово. От друга страна, подобен принцип има и второ острие, доколкото в самата България има компактни турски населения, подлагани във времето на Живков на унижения, подобни на онези, които преживяха косоварите при Милошевич. Разни фактори удържат досега конфликта - селския им характер, умерената политика на държавата Турция, ако щете, насочването на ДПС към икономическата власт, наместо сепаратизъм.

Етническото предефиниране на границите рискува да бъде катаклизъм, подобен на онзи, който на два пъти преживя континентът ни през 20 век. Следвоенният мир се крепеше на тази догма: границите не се пипат. И ето сега в самата Европа, при това като резултат от война и де факто окупация, границите се променят. Нещо повече - подобно предефиниране няма край, доколкото демографията за разлика от правото е нещо флуидно и променливо: малцинство в Сърбия, албанците стават мнозинство в Косово, където автоматически се появява едно сръбско малцинство, което иска да се самоопредели, и всичко започва отначало. Ще кажете сто хиляди души са твърде малко, но преди няколко десетилетия и двумилионните държави изглеждаха абсурдни. Колкото повече признаваме етническите идентичности, толкова по-голяма става тяхната роля -



започваш да имаш интерес да бъдеш различен,



да наблягаш на спецификите си. Разбира се, най-сериозен интерес от създаването на подобни държави имат най-вече елитите - онези, които сега ще стават косовски посланици, писатели, бизнесмени.

Някои говорят, че се подготвя Велика Албания, която със 7 милиона население се нарежда до България и Сърбия. Но този момент май е далеч, доколкото културните разлики между самите албанци - живелите при сталинизма на чичо Енвер и в необвързана Югославия - са огромни. Да не говорим за македонските албанци, които са традиционалисти и религиозни. При това по-правдоподобно изглежда едно "велико Косово", което да стане федериращия център, доколкото държавата Албания днес е бедна, изолирана и хаотична. А още по-вероятно ми се вижда обединителният фокус да бъде диаспората в чужбина - от историята знаем, че



емигрантът е много по-радикален националист,



необременен от местни съперничества, измислил си една идеализирана родина, с която иска да замени реалната (да правим ли отново паралели с хъшовете от нашето Възраждане?). Аз лично не виждам защо у нас се плашат от подобно обединяване на албаноезичното население. Напротив, то би било един спасителен, стабилизиращ фактор. По-лошата и по-реалистична перспектива засега са разпокъсаността, разните режими на полудържавност, при които ще процъфти и без това цъфтящата албанска мафия.

Тревожно е превръщането на жертвата в основен фактор на политиката. Защо се намеси НАТО? Защото Милошевич установи апартайд, а в един момент дори почна да гони албанците. Защо сега се появяват симпатии към сръбската кауза? Защото първото, което косоварите направиха, е да почнат да гонят сърбите (така от нашите земи с Освобождението биват прогонени 200 000 етнически турци, така след Втората световна война се гонят няколко милиона германци от Чехословакия и Полша). Който ни убеди, че е по-голяма жертва, той печели - не е ли това абсурдно? Вярно, че Холивуд ни възпитава всекидневно в "етиката" на отмъщението, но рационалното разсъждение по въпроса не бива да остава при воплите на жертвите - най-малкото защото днес, в един свят, преситен с медии, те много лесно се произвеждат и тиражират. Въпросът не е да се отмъсти, а да се направи така, че да няма повече жертви. Изобщо не забравяйте, че войната със Сърбия от 1999 г. беше идеологическа. Там няма нефт, има потъпкани човешки права. Този идеологически аспект продължава да доминира: наместо да подкрепят новата демократична Сърбия, днес



западните сили сякаш доунищожават последния бастион на комунизма.



Нелепа е, разбира се, и сръбската позиция с тяхното "Косово е наше". Има нещо феодално в подобен възглед, значи земята на дедите ми, обляна с кръвта на героите, осветена от църквата, си е наша завинаги. А населението, което живее там, и то ли е сръбска собственост? Първо, земята при капитализма се купува и се продава. Второ, политическото й управление днес произтича от съвременните хора, които живеят там, не от героите, умрели преди векове. В следфранкистка Испания удържаха целостта на държавата, понеже дадоха много широка автономия, най-вече на каталунците. Сърбите не направиха това и днес си плащат. За жалост ще плащаме и ние. Впрочем иска ми се да попитам: готови ли сме, ние, българските европейци, да плащаме в съвсем буквалния смисъл на думата в продължение на години за още един протекторат (след Босна), да държим там хиляди войници, полицаи, чиновници?

Случаят показа, че



в ЕС няма ясна идея за отношението между етнос и нация,



между територия и култура, между историческо и демографско право. Тия работи изглеждат абстрактни, когато ги говорим по семинари, после някак изведнъж ни се стоварват на главата. Липсата на обща позиция по Косово е най-драматичният провал на Съюза от последните години. След пагубната роля, която изигра европейската какафония в кървавия разпад на Югославия - когато Германия призна на своя глава Словения и Хърватска, поука днес си е взела практически само Франция, която пожертва своята традиционна сърбофилия. Но от това единство не последва: просто няма единен възглед за такива фундаментални неща като територия, гражданство, суверенитет. Какъв външен министър може да има подобен съюз, ако дори по такава възлова тема няма обща позиция? Всяка една обща позиция, независимо дали за или против, би била по-добра от това, което се случи.

След като грешката е направена, аз лично не виждам много други ходове за България от това да бави топката, да признае Косово, но сред последните. Влошаване на отношенията със Сърбия ще има много лоши последствия - нека спомена само, че оттам минава основният ни път към Западна Европа, и да припомня изолацията ни през 90-те години. От Косово, ако тази държава реално възникне, ще имаме полза доста по-нататък. Важното е този път да не се престараваме, защото казусът е сложен. Аз лично мисля от самото начало, че единственият изход - след етническото чистене, след бомбардировките на НАТО - е подялбата на Косово, да речем 2 към 8. Някои наблюдатели смятат, че това ще стане де факто с изолирането на сръбското малцинство в северните анклави. Бедата е, че ако това се случи спонтанно и хаотично, наместо усещане за справедливост у всички ще остане убеждението, че са загубили.