Перо Мрачния се появи в началото на седмицата и се обади от "Дивака", където обича да се вижда с приятели. Перо е дърворезбар от Скопие, идва в София да погледа изложби, понякога на опера, нерядко и на мач. Затова и компанията, която свиква, е много необикновена - от художници и почитатели на белкантото до футболни запалянковци. Перо е общителен и сърдечен мъж, а прякора му сложихме заради затвореното и сурово изражение на лицето, което не го оставя дори в минути на най-добро разположение. Той първи откри, че по това изражение си приличаме и може би именно по тази причина ме постави в листата на софийските си познати. Понякога си споделяме какви точно неприятности и проблеми в живота ни е докарвало това неподходящо излъчване и какво още има да ни причини в настъпващата ера на бурния, помитащ позитивизъм. На нас изражението не ни пречи да си се черпим и да се веселим, но околните неизвестно защо се изнервят.

Когато англичаните бяха нещо недоволни от футболиста Бербатов и все го одумваха за навъсената му маска, Перо ми прати среднощен имейл, беше почти отчаян. Пишеше, че и двамата знаем какво ще последва и вече като бог да рита, няма да им угоди. Помня, че го успокоявах с подръчни примери, но все пак му пратих стихотворението на Окуджава за това как един крал тръгнал на война. Този крал имал във войската си засмени и мрачни войници, мрачните пратил на първа линия, където те и загинали. Затова пък кралят, разбираш ли, победил. Оттогава Перо престана да се тюхка и усърдно заобикаля темата, която всъщност ни свързва.



Сега обаче Мрачния е автентично мрачен



Не е до маска, наистина няма настроение. Прекарал е нощите на 17-и и 18-и на улицата и е изгледал еуфорията на скопските албанци от събитията в Прищина. Не знае какъв знак е това за самия него. Струва му се, че ако го разгадае, знакът ще се сбъдне. Дошъл е да пострада тук, далече от децата си, да пийне без последствия и да го утешат приятели. Но от страхове и предчувствия отърване няма. София се оказва прекалено близо за такова "разсейване". А и той вече има личен опит с демографската динамика на страната си.

Защото като повечето потомствени резбари и Перо произхожда от Дебър. През седемдесетте години родът му напуска окончателно града - всичките им близки вече се били изселили. Под албански натиск, а и под сръбски, този град е разпилял децата си по целия свят. Няколко пъти вече ми е разказвал как баща му някога дочул за голям български футболист на име Дебърски и как идвал тук да се срещне с него и да разбере дали не са съграждани. Изчислихме го този футболист, Спиро Дебърски се казва, но нищо повече. Защото, сетих се аз, в България пък е имало село Дебър - там са родени писателите Георги Караславов и Слав Хр. Караславов. Сега селото е квартал на Първомай. Помня, че тогава Мрачния съвсем се навъси: така ще стане и при нас - има го Дебър, няма го Дебър.

Чел е в интернет колонката ми от миналия петък и ме разпитва какво е станало някога в Босилеградско, дето съм намеквал, че сега се случва в Косово. Обяснявам накратко събитията отпреди деветдесет години. Не коментираме. Никога не коментираме добросъседски отношения. Болните теми ги приключихме още преди време, когато му дадох да прочете кошмарната книжка на французина Анри Пози за посърбяването на българите в Македония. Перо я отнесе и повече не ми я върна. ( Впрочем той не ми върна и стихотворенията на Христо Фотев, доста ранно издание с много загадъчен автограф. Може да ги е затрил, може и да се четат още.)



Перо е добър майстор, получава поръчки и от България



Когато се случи да предаде някое пано или резбовано "таванче" във вилните зони около София, тогава дава много съдържателно банкетче и прочувствено пее стари градски песни. Неговата мечта е да изработи голям иконостас за голяма черква и тази мечта го мъчи, като става все по-неосъществима. Един иконостас да направи, резбарят вече е безсмъртен. Веднага може да го почне, "в главата" му е. Сънува го в подробности. Но никой не строи черкви. Да имало иконостаси по джамиите, без ръце щял да остане от работа - тюхка се Перо. Джамии никнат отвсякъде, черквите се свършват. Успокояваме го, че проблемът е общ, но той не се лъже - каквото има да става оттатък Деве баир, един софиянец не може да го разбере. Затова и никой не иска да гледа напред, избягват, предпочитат да ровят миналото. А то е още по-мътно от бъдещето.

Перо Мрачния е един от хилядите, които се гърчат в балканската клопка така, както векове са се гърчили родовете им. Всичко, което се разиграва наоколо, свива сърцата им. Границите може и да паднат един ден, смята той, но домът му пак няма да стане безгрижен и безопасен. А иска само това - животът му да престане да бъде стрес и неизвестност. Светът му да бъде защитен от пламъците, които няма-няма и пропълзяват по нашите места. Защото те са, които от векове обръщат иконостасите в пепел - и буквално, и преносно. Един такъв огнеупорен свят иска той, какъвто имат шведи и датчани. Огнеупорен и пожаробезопасен. Но защо идва да го търси в София, остава неясно. Тук никой не може да го утеши, без да си изкриви душата.

Такъв свят този свестен и работлив мъж никога няма да намери. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че него то няма да го спре, нито да го обърка. Въпросът е дали ще намери свят, в който да сбъдне своя иконостас. И за всеки от нас това е въпросът, нищо, че не искаме да си го признаем.