На Балканите нищо не се случва за първи път, а онова, което се повтаря, невинаги се повтаря като фарс. Сякаш всяко поколение задължително трябва да плати цената на това местоположение и прилежно да вземе своя изпит по недобросъседство. Сред някои околни общества това е нещо като тест за благонадеждност. Най-често такива изблици изглеждат необясними (особено когато не са предизвикани) или, още по-лошо - обясненията възмущават. Та по нашите места са необходими здрави нерви.

Днешната балканска криза се разрази и в земите на изток и на запад от Деве баир. Непоносимият сърбеж, който косовската независимост поражда у македонските ни съседи, челната атака на Атина за името на републиката и безсилието да се повлияе на изхода от това задвижиха познатия механизъм на Титовата политическа традиция - при всякакви неразрешими проблеми



да се търси изход в антибългаризма



Той е отдушник за всеки ропот, мехлем за рани и дори за сърбежи като гореспоменатия. Това в Югославия е работело безотказно много десетилетия. Но в Македония може да се окаже мехлем с изтекъл срок. Паниката и унижението са твърде силни този път, за да се потиснат само с бутане на паметничета и размахване на "татарски" версии. Само че безсилният гняв е също гняв и като такъв е най-малкото уморителен - дори когато не е споделен.

Политиците твърдят, че криза в отношенията няма. Но без друго се задава криза на чувствата. Има неприкрита кампания за сблъскване на две съседни и неизменно доброжелателни общности и причината е прозрачна: някой ден ще паднат границите в ЕС и съвместният живот може да разпилее заблудите и манипулациите. Това впрочем е истинската заплаха пред всяка върхушка - разнасянето на мъглата. За нея тя е по-грозна и по-драматична от загубата на името, а дори и от едно "преливане" на част от републиката към Косово. Осъзнаването на истината би било катастрофа за цял пласт политици, властници, чиновници, да не говорим за всякакви деятели, културтрегери и, разбира се, "историци".

От утре на границите просто няма да може да се разчита, все по-тънка става и завесата от дезинформация и



откровено злонамерено съчинителство



Остават напъните в противопоставянето между хората "отсам" и "оттатък": да стане то по възможност необратимо, пукнатините да се превърнат в пропаст, раздразненията - в ярост. С единствената цел да се гарантира още живот на заблудата, в която някои виждат залога на своето бъдеще...

Проблемът им е, че яростта просто не е двустранна. И че грозните страсти не са взаимни. Засега това е най-доброто за бъдещето. Въпросът е няма ли ведрата българска доброжелателност просто да се изчерпи? И няма ли тогава между нас да започнат да се случват неща, каквито на Балканите открай време се случват? Защото българското общество също живее със заблуди и една от тях, най-дълбоката е, че "братята край Вардар" са някакви ренегати, че те са подлъгани или съблазнени да се отрекат от своя род и че всичко се дължи на една мъгла, която само трябва да се разпръсне.





Истината за отбългаряването на Македония



е непопулярна у нас, макар че тя е известна, съдържа се в историческите свидетелства, както и в кошмарната книга на французина Анри Пози "Войната се завръща". Книгата се появява на български през 1934 г., издадена е и след промените. Сигурен съм, че има хиляди читатели. В моето детство възрастните си я предаваха скрито - бе забранена заради приятелството с Белград. Няма да предавам ужасните страници, а и тя може да се намери в интернет.

Авторът разказва за посърбяването на българите край Вардар - жестокостите са като във "Време разделно". Варварско, безмилостно, кръвопролитно насилие, каквото по нашите земи не се помни от времето на потурчванията. И понеже това се случва през ХХ век - още по-зловещо. Колонизацията на Повардарието е море от безправие и преследване, мъчения, инквизиция с откровени елементи на средновековие, убийства, поругаване на семейна чест и огнище. Съзнанието отказва да приеме описанията на зверствата, но жертвите и палачите присъстват в книгата със собствените си имена, авторът проучва и повествува с несъмнен риск за живота си и доказателствата му са железни.



Тази книга е неизреченото откровение на българите



от онези места: ако биха могли да ни кажат какво се е случило с тях. След нея на всичко ще погледнем с повече съчувствие и повече разбиране. Нали никой не съди днес българомохамеданите в Родопите, че дедите им са приели друга вяра? Нали никой не опитва да превърти родовите им часовници няколко столетия назад? Така и между двете световни войни едно население е отстъпило от своята националност, както се предава религия - защото там националността векове е била и религия. И след конференцията в Яйце, където му учредяват "нация", то, поробено, унизено и отвратено, с облекчение приема македонската "идея" като единствено възможен... изход. И както в такива случаи става - няма връщане назад. Но "оттатък" не са много сигурни в това. И все им се иска нещо я да пламне, я да избухне - ако не буквално, то в сърцата. И да изпепели това, което тях лично ги тревожи, сън не им дава...

Но защо ви разказвам това?

Защото мисля, че всичко, което отново се разпалва "там", неизбежно ще постави на изпитание и нашите чувства, както и нашето достойнство. И че загубата на толерантност и великодушие ще бъде именно желаният резултат на тази кампания, както и на другите, които без друго ще последват. И че това най-после ще превърне онази земя в "съсед" - в двусмисления и опасен смисъл, който това понятие на Балканите има. Та тази малка книжчица на Анри Пози може би ще ни подкрепи в желанието да опазим доброто и общото между нас - ако видим на каква цена то веднъж вече ни е отнето. И да потвърдим, че антибългарският мехлем срещу всякакъв сърбеж вече е изветрял и гранясал...