Времето от началото на VI до средата на VII в. за огромния район на север от Черно море бе наречено от проф. Р. Рашев "българското време". С етнонима "българи" по това време, изглежда, са отбелязвани широк кръг от съседни в географски и политически смисъл етноси, близки по произход, език и бит, които през първата половина на VII в. в края на краищата влизат в доминираното от прабългарите държавно обединение Велика България. Съвсем същото явление може да се наблюдава в по-ранния времеви отрязък - от края на IV до самия край на V в., който често се нарича "хунско време". Етнонимът "хуни" също обозначава всички етноси, обединени в хунската държава. "Българското време" е обединителен термин за голям брой етноси, които имат историческо място и време в източноевропейските степи.



* * *

Няма как при съвременното развитие на археологическите изследвания да се каже, че търсенето на прабългарската прародина се е увенчало с категоричен успех. Обозначаването на множество различни етнически и племенни групи като "българи" е вече достатъчен сигнал, че те всъщност може и да нямат общ произход и прародина. Днес се смята за доказано, че българите ("прабългарите") всъщност са сплав от три етноезикови общности - иранска, угорска и тюркска. Създаването на тази сплав трябва да е станало още в границите на хунския племенен съюз през II-IV в., когато протича и едновременен процес на обособяване в етническа група, различна от хуните. Този процес протича най-общо между Урал и Алтай. В този смисъл именно това е най-общо прабългарската прародина. Етноса наричаме "прабългари", за да може да се отличават от днешните българи. Модната днес употреба само на етнонима "българи" води до непростимо езиково объркване.

Преди точно 30 години проф. Ст. Ваклинов направи предположение за протопрабългарския характер на Таштъкската култура в Минусинската долина по средното течение на р. Енисей (днес в Красноярска и източната част на Кемеровска област в Русия). Датирането на паметниците на тази култура в периода I в. пр. н. е. - V в. н. е. съвсем точно запълва времето, за което отсъстват писмени сведения. Особена връзка може да се направи между масовия керамичен материал, характерен за Таштъкската култура, и по-късните проявления на собствено прабългарската керамика след средата на VII в. Украсените с излъскани ивици керамични съдове са близки по форма и биха могли да произлязат една от друга. Етнически населението, носител на Таштъкската култура, се образува в началните фази на културата от местно население (носител на по-ранната Тагарска култура, съществувала точно на същото място в периода VII-II в. пр. н. е.) с нахлули от Централна Азия в граничното време между двете култури тюркоезични племена. Именно носителите на Таштъкската култура показват ясно изразено социално разслоение, като известно китайско влияние (предмети на лукса - чадъри, копринени дрехи) се среща в богатите погребения.

Тезата на проф. Ст. Ваклинов не получи развитие до наши дни може би защото бе изказана съвсем накратко, а не в специален научен труд, за който бележитият ни учен нямаше време. Не бе направена и връзката с по-ранната Тагарска култура.

Ще трябва да признаем наличието на два културно-езикови пласта в най-късните форми на прабългарската култура, свързани с първите два века от съществуването на Дунавска България. Масовата прабългарска култура, изглежда, може да се изведе от Тагарската култура. Известно тюркизиране в езика и бита на прабългарската аристокрация, което се наблюдава в късния период, вероятно трябва да се отдаде първоначално именно на смесеното население, което създава Таштъкската култура. По-късно ново допълнително тюркизиране на прабългарската аристокрация се наблюдава под влияние на хунската и западнотюркската държавно-политическа и културна традиция в периода V - началото на VII в. Твърдото отричане на наличието на този тюркски културно-езиков пласт независимо от неговото реално политико-историческо значение също обаче не води до възтържествуване на историческа правдивост. Това тюркизиране, изглежда, остава само повърхностно, непреобладаващо и не засяга същността на прабългарската култура като цяло. То обаче бе достатъчно, за да заблуждава изследователите твърде дълго време, чак до натрупването на достатъчно емпиричен материал в края на миналия век.

Издирванията на прабългарската прародина със сигурност ще продължат. Въпреки безкрайните трудности на този породист научен проблем трябва да си даваме сметка, че всъщност натрупването на съществените количества теренен археологически материал става на практика едва от средата на миналия век. При запазването на темповете на натрупване окончателното разрешаване на проблема трябва да се очаква наистина скоро.

По археологически данни източноевропейските степи през V-VII в. са слабо разчленени в етническо отношение. Сходната или еднаквата култура на безбройните етически групи тук, бързото преливане на културна информация и на културни навици прави крайно рискови изводите за етническите носители на едно или друго археологическо явление. Както във всяка специализирана дейност важно е да се спази мярката - нито да се подценява, нито да се надценява наличната етническа информация. Етногенетичният процес при прабългарите завършва най-късно в самото начало на VII в. Последната вълна от присъединени етноси включва ираноезично население и още угорски групи.

Въпреки наличието на няколко различни тези трябва да се признае, че



най-логично е да преведем етнонима "българи" като "хора, народ"



Това е обичайният начин за образуване на народностни имена и в много други случаи. Широко известно е, че първото споменаване на етнонима е в Анонимния римски хронограф от 354 г. През V в. арменският историк Моисей Хоренски нарича прабългарите "вхндур-булкар" и ги описва северно от Кавказ, в "земята на българите" (вероятно в западната половина на северните подстъпи към Кавказ). Въпреки различните интерпретации е ясно, че под натиска на хуните значителни прабългарски маси се устремяват на юг през планината, достигайки до Карс в днешна Източна Турция. Тези прабългари, изглежда, запазват етническото си самосъзнание чак до ХVIII в.

Друг арменски автор - Ананий Ширакаци, прави ясно разграничаване на прабългарите от тюрките, което е още едно указание, че основната част от прабългарите не принадлежат към тюркската етническа общност. Именно от присъствието си в хунската държава прабългарската историческа традиция извежда произхода си. В Именника на българските ханове първите владетели са Авитохол и Ирник, които практически всички изследователи



отъждествяват с Атила и с третия му син Ернах



Отдавна е признато, че наред с реалните белези на исторически личности в първите двама владетели по Именника са вплетени и откровено митични черти. Продължителността на управление на Авитохол (300 години) и на Ирник (150 години) е сигурно указание за това. Откровеното проточване на историческото време в Именника цели, изглежда, да представи управлението на хан Кубрат като исторически обосновано, а създадената от него Велика България като пряко продължение на огромната хунска държава и нейната последна фаза - управлението на Ернах, което приключва, изглежда, най-късно през 493 г.

Между неговата смърт и възцаряването на Кубрат в източноевропейските степи и в Кавказ продължават да протичат изключително сложни етногенетични процеси. Повечето съвременни летописци разпознават ясно българите (прабългарите) и ги отличават от аварите, хуните или славяните. В резултат на тези процеси през VI в. се различават две водещи прабългарски племена - утигури и кутригури. Утигурите обитават северното и отчасти източното крайбрежие на Черно и Азовско море, а кутригурите - степите между Дунав и Дон, на територията, освободена от държавата на Ернах. До 558 г. кутригурите заедно със славините и антите оплячкосват поне 12 пъти отвъддунавските византийски земи. През 493 и 502 г. те застрашават пряко Цариград. Най-сериозната за Византия опасност настъпва обаче през зимата на 558-559 г., когато кутригурите, разделени на две колони, се насочват едновременно към Цариград и към Солун. Империята трябва да напрегне всичките си сили без остатък, за да се справи със смъртоносната заплаха.

В средата на VI в. в източноевропейските степи се появяват нови играчи в съдбоносната етническа игра - аварите и тюрките. Тюрките, които дошли от днешен Източен Туркестан, покоряват земите на утигурите след 570 г. Прабългарите обаче запазват, изглежда, известна самостоятелност в границите на Западнотюркския каганат. Тюркските държави в прикавказките степи не се съхраняват дълго. Източният каганат е завладян от Китай, а в Западния протичат сложни деструктивни процеси, които са в пряка връзка със създаването на собствено прабългарско държавно имперско обединение - Велика България.