Скулпторът Андрей Николов вае изразителна лъвска глава върху дървена поставка. И главата, и скулпторът гледат в обектива. Човекът - спокойно и доброжелателно. Образът - царствено и някак сурово, нащрек. В Андрей Николов от онова време също има нещо лъвско - косата, брадата, осанката. Зад тях, в клетката, има още един лъв, третият. Това е лъвът от зоологическата градина в Рим. Снимката е направена там, по време на работата на големия скулптор върху лъвската фигура за Паметника на Незнайния воин в София.

Сагата с изграждането и разграждането на този паметник, със страстите и "съображенията", със завистта и партизанщината може да послужи за любопитен, но и банален разрез на българското общество от онова време. А "онова време" е доста дълъг период - близо две десетилетия, в които перипетиите около издигането на паметника записват всякакви сблъсъци и обрати. Това е разказано на друго място, в книгата на изкуствоведа доцент Николай Бошев и във вълнуващата му поредица за българските военни паметници, която тази пролет се печати в едно столично списание. Това е негова творческа и научна територия и макар самият аз да съм близко свързан с кампанията за построяването на днешния Паметник на Незнайния воин, тук няма да става дума за това. Занимава ме снимката с "трите лъва", занимава ме и ме приковава...

Препирните около възлагането на паметника и през цялото време до приемането му



изобилстват с вкусовщина, претенции и интриги



В ония години авторите на паметници често са се явявали и нещо като предприемачи - изпълнявали са проекта си до неговото завършване, а съдбата на самия паметник е зависела от цените на работната ръка, на материалите, освен от конюнктурата в изкуството - и от конюнктурата на пазара.

Андрей Николов от самото начало трябва да отбива всевъзможни нападки - от чиновници, от действащи и от запасни чинове, от будни граждани и, естествено, от колеги. Скулпторът е гледан под лупа и коментиран без пощада. Не само проектите му, но и сметките му са предмет на разискване. И въпреки това той предприема нещо, което още повече възбужда страстите...

Когато пристъпва към работата върху лъвската фигура, която трябва да увенчае монумента, Андрей Николов намира, че лъвът в Софийската зоологическа градина не е годен за модел - животното било нещо залиняло, или проскубано, или просто унило. Издейства си една командировка и отива да вае в Рим. Това предизвиква буря в гилдията. Бурята се повтаря, когато виждат завършената скулптура: Тя е леко, но блестящо стилизирана, съвсем не е някакъв лъвски "портрет" на някакъв конкретен цар на животните и според ред опоненти съвсем не е трябвало да се трошат пари чак до Рим, за да се вае лъв "въобще". Както винаги става, завистта се фиксира върху някоя подробност, а не върху разтърсващия, неоспорим художествен резултат. Римската командировка на скулптора занимава "злите езици", а доколкото добри езици в българския артистичен свят и тогава почти не се срещат, то това значи, че е била в устата на всички.



Но думите отлитат, а лъвовете остават...



Разбира се, Андрей Николов не може да не е съзнавал неприятностите, които си навлича с този предизвикателен "каприз" да си избира лъв някъде в Европа. Нито пък е имал намерение да вае някакъв конкретен звяр - едно към едно. Но той е търсел онзи "модел", който носи излъчването, енергията на своята величествена порода. Един лъв, който да му предаде тръпката, да събуди вдъхновението, да индуктира божествената искра на творчеството. Един лъв... в клетка, но запазил кодовете на дивия господар на саваната, а може би и духа на свободните пространства, гордостта и самочувствието на родения победител. Това е било нужно на скулптора, този магичен контакт, а не просто пропорциите на фигурата, нито гънките на гривата. И той не е бил готов на компромис. Както, впрочем, никой творец не е готов на компромис с изкуството си. Или поне не трябва...

Но приказката е пусната и мнозинството вече не може да се помири с този лъв. Художникът е принуден да се брани и изрича горчиви слова. Не би приел да извае някой натуралистичен лъв с рошава грива "като тези на Лъвов мост". Убедено заявява, не, предупреждава, че творбата му "ще остане да живее във времето". Само по това се разбира колко дълбоко е засегнат.



Това "предупреждение" тогава едва ли някой го чува



Паметникът най-сетне е поставен, после е махнат. Лъвът обикаля покрай София, сякаш не го искат в града - първо в Детското градче по пътя за Самоков, после на пловдивското шосе, край двореца Враня. Прибират го във Военния музей - едва ли не на склад. Докато накрая отива на мястото си при сегашния Паметник на Незнайния воин. Той също не е лъвът от онази стара снимка - нито живия, нито изваяния. С десетилетията обобщението в него сякаш е продължило да расте, побрало в себе си драматичния срок история, който е трябвало да "изчака". Но това по начало си е бил лъв от бъдещето, така че няма проблем.

Като минавам оттам, понякога се питам: защо този римски, а сега софийски цар на животните все пак се е върнал в негостоприемния град? Едва ли само заради баналния реванш. А по-скоро, за да припомня, че всяко дело иска твърдост и неотстъпчивост, независимо от хорски приказки и предразсъдъци. И че всеки избор в изкуството си има цена и тая цена задължително трябва да се плати - дори ако е отровна.