"В присъствието на десетина души, каза Наум Момчеджиков, пред нас, той започна да го души и докато стигнахме до площада пред Лъвовия, Манчо Димитров беше удушен, мъртъв!"
Това е спомен за Лев Главинчев, директор на милицията след 9.IX.1944 г., част от книга на Ивайла Александрова*. Книгата е една от многото, които се опитват да хвърлят светлина върху онези времена на затруднена рефлексия и лесно убиване. За разлика от повечето пристрастни в своята оценка и политизирани по замисъл тази е постигнала пределни степени на обективност вероятно поради някакви специфични преимущества на авторовия поглед.
Всъщност книгата не е за Главинчев, а за много хора и неща. Главният герой е вдовицата на художника и издателя на "Щурец" Райко Алексиев - Весела Алексиева. Като всяко сериозно пристъпване към историята и това произведение е пълно с документи, интервюта, снимки... Който я чете, вероятно трудно ще се освободи от усещането
за някакви индуктивни способности на злото,
за възможностите му да се разпространява като бацил, като грип...
Всъщност Главинчев е арестувал лично Райко Алексиев скоро след Девети септември. От боя и мъченията Алексиев умира.
Единствения път, когато я пуснали да го види, жена му Весела установила: "... като приближавам, виждам Райко, косата му побеляла, той имаше хубава коса, а сега жълт, като смин... Питам го кой и какво са направили с него. "Много лошо, промълви Райко, много лошо".
Някой писарушка ли бил, карикатурист ли, изпратил материал на Райко да го пусне във вестника. Обаче Райко не го поместил. И сега този седял срещу него с един шмайзер и повтарял: "Ти, мръснико, ти, софийски пущ, не пожела да печаташ текста ми, ама виждаш ли сега шмайзера!" А Райко отвърнал: "Ти и четири шмайзера да нарамчиш, обаче от това, скъпи, няма да станеш нито карикатурист, нито хуморист..."
Други очевидци после ми казаха как онзи скачал с ботуши върху него и вероятно от това Райко е получил разкъсване на черния дроб."
Между другото процесите в България се дирижират от Трайчо Костов.
А Лев Главинчев през 1951 е съден за криминални престъпления. Осъден е на лагер. Оказва се още, че като член на ВМРО през 1925-а участва в хайки срещу комунисти. Главинчев се оплаквал, че в ареста го мъчили.
Трайчо Костов го обесват през 1949-а. Според мълвата викал под бесилото: "Загивам невинен!"
Когато пускат Главинчев от лагера, Радой Ралин му се радвал - от лагерите вече пускат!
И след смъртта му вдовицата на Райко се съкрушава - отмъкнали не само жилището им според присъдата, но и движимата им собственост, незаконно. Примерно откраднали килимите, бил ги взел писателят Орлин Василев. Пък палтото на Райко после носел Крум Кюлявков, видяла го, навсякъде ходел с него.
Един от хората, подписвали присъдите на задържаните, е майор Веселин Георгиев, той е всъщност поетът Веселин Андреев.
Много по-късно Веселин Андреев написа хубава книга за Петя Дубарова - тя, уви, се самоуби през 1979-а, само на 17.
Той пък се самоуби през 1991 г.
Смъртта няма край, като живота е. Но изтезанията би трябвало да имат.
Мисля как за секунди се омрачава небето и помръква взорът, когато живите ги стигне внезапна историческа конвулсия.
През лятото на 1944 г. Райко, Весела и трите им деца били евакуирани в правителствения курорт Чамкория, за да избегнат бомбардировките над София.
В писмо Весела пише за този период: "А ние бяхме близки с доста дипломати, особено с тези от германското посолство... Мъжете ходеха заедно на риба. А ние, жените, се събирахме на бридж... Чамкория беше прекрасна, небето беше синьо като от коприна, слънцето беше топло, децата играеха в огромния двор..." И още пише:
"Новините от фронтовете в Русия бяха лоши".
Отначало не разбрах - как лоши през лятото на 1944-та? После съобразих - лоши за германските дипломати и Весела.
Не само по време на война, но особено по време на война
което за един е лошо, за другиго е спасение
Примерно за евреите, извозвани към камерите, ако биха могли да научат тези новини.
Баща ми е разказвал, че зимата през 1943-та била много люта. И повечето му близки потривали радостно ръце: "Дано немците измръзнат". Единият ми дядо, пребит в полицията, беше куц до края на живота си, имаше 15-годишна присъда като ятак. Другият ми дядо, уволнен унтер от окупационния корпус в Македония, го подкарали да гони партизани по горите край Видин. Той с тояга, партизаните - с пушки. Хванали го и го набили, но го пуснали.
Доста от партизаните след това изгинали.
Още от книгата на Александрова: "Убийството на Коста Тодоров Марков стана по следния начин: по заповед на коменданта Овчаров най-дискретно бива задържан в комендантството... Бихме го с гума по краката, като му запушвахме устата със собствените му чорапи, обаче и след този бой той не каза нищо... Тогава пристъпихме към общ бой в легнало състояние..."
"Фратев разбра къде го водим и замоли за милост, твърдейки, че е невинен, и подчертавайки, че има жена и деца. В този момент Хр. Бураджиев изкомандва: "Хайде!", и аз с един изстрел в ухото (дясното ухо), както ме бе научил Бураджиев, го убих. Жертвата умре веднага. Бураджиев заедно с войниците го съблече и обра вещите му."**
Това може да е цитат отвсякъде, но в случая е от периода преди 9.IX.1944.
Мисля, че и днес омразата на едни към други по върховете на политиката и парите е не е по-малка от тогава.
Даже не мисля, а го знам.
Но първите вече не се избиват помежду си. Което си е повод за оптимизъм.
-------
*Ивайла Александрова, "Горещо червено", изд. къща "Жанет-45", редактор Иван Цанев, худ. Цвятко Остоич.
**Цитати от в. "Народен съд".
