Сигурно е било преди около четвърт век... Ходех да плувам в един открит басейн на Москва; като студент имах карта с намаление... Беше интересно, защото и през зимата басейнът си беше открит - при снеговалеж навън или температура -25 примерно. Водата топла, минерална, над басейна се кълби пара като над параход, а тук-там сред парата шават глави на плувци в гумени шапки - някои от тях глави на средна ръка велможи...Та тези велможи се събираха в сауната на раздумка, там понякога се оказвах и аз.

Един, Юра, на около 35 се отличаваше с открит и напорист нрав. Запозна се и с мен твърде радушно, като разбра, че съм българин. Понякога ме хващаше на разговор тет-а-тет... Каза ми, че е шеф на инженерно бюро в машиностроителен завод. Допусках, че е военен - извънредно компетентно говореше за оръжия. Също така допусках, че може да е ченге - прекалено свободно и критично коментираше вътрешната и външната политика на СССР... За разговор между непознати това си беше нащрекващо. Та имах едно наум и не се отпусках в беззаветна откровеност; иначе и аз бях на вълна забранени книжки тогава...

Както и да е, в един такъв волен диалог Юра веднъж съвсем се охлаби и почна да разнася империята на сърпа и чука като вихър облаци...

- Да ты пойми, что у нас ничего не работает, ничего! Только военная промышленность еще выдерживает конкуренции с Западом - пенеше се Юра. - Но и то ненадолго, скоро все свалится к е...м! - горещеше се той нецензурно, но все пак близо до ухото ми. - Везде лентяи и бездари!*

С някои от заключенията му бях напълно съгласен, с други не - аз например бях в сферата на писателския занаят и мога да кажа, че там руснаците бяха големи майстори. Не че този занаят е по-важен от ракетното дело, електрониката или селското стопанство, но имах впечатление главно от него. Вярно, че с държавни почести увенчаваха най-често главите на сановни литературни чиновници, но аз четях и другарувах с такива, които си имаха почести и без държавата, та знам за какво говоря.

Не откликвах много на голия оратор - първо, защото, както вече споменах, имах съмнения, и второ - прекалено напорист и еднозначен беше, не са ми убедителни такива.

Юра все пак се оказа прав. Системата рухна за има-няма десетина години след това.

И основната причина, поради която го стори, е, че състезателният принцип в социалния и професионалния възход



беше уродливо деформиран



То във всяко общество хората се състезават за по-добро място под слънцето. Все едно тичаш на олимпийски игри за награда - първият взема венец, обожанието на тълпата и ред други екстри като овни, вино и жени...

Но дава всичко от себе си в спринта и го бива.

В съветската система, а и в нашето й копие имаше и добри професионалисти. Но изроденото състезание изискваше не само идеологическа лоялност (която като цяло не допринасяше нищо за възхода на обществото), а и лична преданост на вождовете, сходна с раболепието... Тези възпитавани отрано качества често изтикваха на значими позиции несъстоятелни, некадърни люде. Примерно трябва да проектира обуща; той проектира цървули с подметка... Трябва да управлява АЕЦ, а той пие ката вечер с парткома, защото от дружбата там му зависи статутът. И регресира в моженето си... а после АЕЦ-ът гърми.

Трябва да прави коли, а той краде технологии и скалъпва лош римейк... Щото от това не му зависят ни продажбите, ни заплатата, ни поста.

Плановото стопанство не уби състезателността, а внесе в нея нелепи мутации. В една книга на Димитър Шумналиев - "Соцроман", писателят описва анекдот с общ работник от шоколадената фабрика в Своге. Тарикатът винаги познавал кое изделие ще върви на пазара и кое не. Началството го пита как постига това, а той мълчи като комунист в поема.

"Кажи как, бе?" - Мълчи. "Кажи, няма да ти направим нищо, бе!"

Накрая оня признал: "Което крадат много работниците, значи ще върви и на пазара, което не - няма".

А Робърт Силвърбърг в "Книгата на черепите" разказва за труд, направил му впечатление, с характерна структурална метафора. Става дума за четирима африкански бушмени, поели на лов за жирафи. Лов труден и продължителен. Четворката се състои от главатаря, шамана, топловеца на племето и един присмехулник. Те се допълват прекрасно - единият води, другият е проводник на токовете между реалността и отвъдното, третият върши пряката работа, четвъртият бъзика всички и сам е за бъзик, като прави микроклимата гъвкав и поносим. Оттам се развива главната социална метафора: по-сетне главатарят става Държава, ловецът - Армия, шаманът - Църква, а клоунът - Изкуство.

Когато нещата не са си на мястото - примерно главатарят е клоун, а ловецът иска да шаманства,



първо закуцва ловът, а после - и племето



Корупцията също е способна да убие истинското състезание.

Какво е тя всъщност - подмяна на състезанието на пистата с такова зад кулисите, тет-а-тет със съдията. Така некадърникът си осигурява ресурс, поле и награда, по право принадлежащи на кадърния.

Колкото по-силна е корупцията, толкова по-голяма е властта на некадърността. И обратното.

Не че едно общество не може да си съществува и в тази втора корупционна реалност цели десетилетия и столетия, без да се трогва особено.

Може и още как.

Но си стои бедно и дори не знае защо.

---

*"У нас всичко ще рухне, работи на равнище само военната промишленост... Мързеливци и бездарници навсякъде"... (рус.)

Всъщност днес на мястото на басейна има огромен православен храм - "Христос спасител", какъвто е имало и преди басейна, но бил взривен по идеологически причини (бел.а.).