|
Миналата година десницата взе властта Италия, тази - в Португалия, Холандия, Дания и сега във Франция.
В бившия соцлагер вълната е точно обратната - левицата управлява в Румъния от две години, взе изпълнителната власт в Полша миналата есен, победи в Унгария през април т.г., а сега получи втори мандат и в Чехия.
Чешкият вариант е особено пикантен. Защото там управляващите социалдемократи надвиха дясната опозиция, но загубиха 4 свои досегашни мандата в парламента. За сметка на това Комунистическата партия на Чехия и Моравия - единствената в бившия соцлагер, която не се отказа от името си след 1989 г., спечели 17 депутатски места и 18% от гласовете на избирателите, превръщайки се в третата политическа сила в страната.
Феноменът се обяснява преди всичко с
разочарованието на чехите от сговора,
постигнат малко след предишните избори през 1998 г. между победилите в тях социалдемократи и победената дясна Гражданска демократична партия на бившия премиер Вацлав Клаус. Заради крехкото си мнозинство СДП се нуждаеше от мълчаливата подкрепа на Клаус в парламента и я получи, като в замяна му даде председателския пост в Камарата на представителите. Омешването на "тия" и "ония" във властта определено погнуси доста от избирателите и сега това изби в рязко скочилата подкрепа за комунистите.
Симптомът е прясно опознат и у нас - справка: алените резултати от местните избори в Благоевград. Победата на Лазар Причкапов си е ясен шамар за ефимерното соцучастие "под прикритие" в царския кабинет.
Тоест - разочарованият постсоциалистически гласоподавател завива не просто наляво, а още по-наляво. Избива носталгията по спокойствието и сигурността от живота преди 1989 г., непосимостта към дебелоочието на сегашния политически елит, ядът от несбъдналите се очаквания за "нов морал" и бърз и масов просперитет...
Протестният вот
логично вдига акциите на наличната алтернатива
В чешкия и благоевградския случай - алената.
Пак в тая графа можем да впишем и възхода на германската Партия на демократичния социализъм (ПДС), наследила някогашната ГЕСП от бившата ГДР. През януари тя влезе с трима свои министри в коалиционното - заедно с ГСДП, градско правителство на столицата Берлин. Анализатори още тогава сравниха пробива й с "троянски кон", който може бързо да прехвърли към ПДС гласовете на разочарованите от ГСДП. Изпитът ще е на общите избори през септември.
Германският вот ще е наистина крайно любопитен, защото заради самата специфика на обединена Германия преплита в себе си тенденциите, характерни и за Западна Европа, и за Източна. Колкото шансове има ПДС в източните провинции, толкова, а може би и повече има ХДС и въобще десницата в западните.
На Запад протестният вот е десният
Там избирателят е изморен от близо десетилетното "розово" управление на соцпартиите, сляло се с предизвикващия толкова сътресения процес на европейското разширяване. Той лесно и дори с наслада загърбва онези, които отвориха вратите за имигрантския поток от бедните комшии, подбиващ цената на собствения му труд, и е готов да гласува за онези, които му обещават стабилни бариери пред незаконните конкуренти и влачещата се след тях престъпност.
Европейските десни партии, които една през друга се връщат на власт, не са фенки на лансираната от евросоциалистите идея за федерална Европа и залагат на модела "обединена Европа на нациите". Те не са склонни към компромиси с националните интереси в името на общите проекти. Няма никакви изгледи, например, да отстъпят по така болезнения за кандидатките за ЕС от Източна Европа въпрос за селскостопанските субсидии - просто защото този въпрос не може да се реши благоприятно за новите членки, ако не се ощетят старите. А това няма да стане. Не и в управлявана отдясно Европа.
Любопитното е, че
залагането върху защитата на националните интереси
бе употребено в кампаниите практически на всички политически сили и при изборите в Полша, Унгария, Чехия.
Именно този акцент вкара в полския парламент радикалната партия "Самооброна" на селския профсъюзен вожд Анджей Лепер, който не спира зрелищните си улични акции срещу дискриминационните според него за полските селяни изисквания на ЕС. И затова многократно е клеймен на Запад за "подклаждане на антиевропейски настроения". Но пък в Полша популярността му расте успоредно със скептицизма към ползата за страната от влизането й в ЕС.
На национализма се опита да заложи и бившият унгарски премиер Виктор Орбан, който обяви преференции за унгарските малцинства в съседните Румъния и Словакия (и така ядоса Букурещ) и събуди сенките от Втората световна война с искането си за отмяна на декретите Бенеш за прогонването на немците и унгарците, сътрудничали на Хитлер, от някогашна Чехословакия (и така се скара с Прага и Братислава). Това обаче не се хареса във все още розовеещия Брюксел, откъдето
на Орбан практически бе отказана подкрепа преди изборите
И в Унгария дойдоха на власт значително по-въздържаните откъм националистическа реторика социалисти.
Нещо подобно стана и в Чехия, където Вацлав Клаус се опита да се изкара преди изборите едва ли не единственият политик, способен да се противопостави на Брюксел и да защитава чешките национални интереси. За разлика от Унгария обаче тук "патриотичната" топка бе поета и от социалдемократите начело с премиера Милош Земан, който по повод все същите декрети Бенеш направи серия радикални изказвания и дори провали с тях планирано посещение в Прага на германския канцлер Герхард Шрьодер. СДП все пак получи рамо от Брюксел, но за втория си мандат трябваше да избере друг премиер - по-въздържаното вице на Земан Владимир Шпидла. Освен това на Шпидла бе подсказано да си избере и по-приемлива схема за партньорство от "мълчаливата подкрепа" на Клаус - слабата, но "проевропейска" Коалиция на четирите от четири малки десноцентристки партии.
Сега на ред е Словакия, където наесен също предстоят избори, а към тях като мощен танк лети националистът Владимир Мечиар.
Все още командващите в ЕС висши еврочиновници социалисти
не спират в хор да уверяват колко опасно е той да победи. Дори и шефът на НАТО - лейбъристът Джордж Робъртсън, в прав текст предупреди, че Словакия ще изпадне от НАТО, ако Мечиар вземе властта.
Парадоксът е, че оттичащата се от политическата сцена на Западна Европа "розова вълна" все още командва в ЕС и НАТО и налага критериите в Източна. Но вече явно не е в час. Ни оттатък, ни отсам.
Въпросът е дали след завоя на Запада надясно, а на бившия соцлагер - още по-наляво, някъде в общоевропейското пространство въобще ще се намери точка на пресичане.
|