Тия прочути червени автобуси за sightseeing, които обикалят София напоследък, са по-нередовни от градския транспорт. В една случайно попаднала ми брошура пише, че автобусът на една от фирмите (за отрицателно време в София са се появили цели 3) обикаля центъра ежечасно и на всеки кръгъл час е пред "Александър Невски". Но не би. Тук са обичайните пълчища просяци и чужденците. Чакам вече час и половина. Освен това сайтът на листовката не съществува, а телефонът не отговаря. Младата циганка пред храма обаче е в час с разписанието и се зарича, че да - ще дойде. Тя се познава с момичето от автобуса. Познава и няколко екскурзоводки, които винаги предупреждават групите си да не й пускат пари. "Пък да знайш японците кви са стиснати - обажда момичето, - и французите така; българите най дават". Тук има няколко персонажа, които и нашенци, и чужденци инстинктивно избягват. Едно цигане с дълго черно вълнено палто в следобедната жега. Възрастна циганка, явно болна, която едва се мести от тлъстини. Стар циганин в инвалидна количка с отрязана ръка, който твърди, че е бил професионален джудист навремето и на едно състезание - в Куба ли, в Съюза ли - си набол ръката на един пирон, треньорът не го пуснал да се прибере и като се върнали, му я ампутирали. "Ама аз казах ли ви да се махате оттук", прави се на строг симпатичен свещеник на средна възраст. Просякините и уличните гледачки обаче са спецове по хората - те от това се издържат. Една млада сочна ромка го обезоръжава с широка весела усмивка: "Ей, бе, попеее, виж къв си добър". Той махва с ръка и се обръща, за да скрие смеха си.

Най-накрая червеният двуетажен рейс спира пред храма и с облекчение сядам на открития втори етаж. "Заради трафика обиколката всъщност е по час и половина", свива рамене малката стюардеса. Едно семейство, възрастни родители и дъщеря им, се качва - може би чехи или някакви други славяни. Уредбата на автобуса се включва и гласът от записа ни обяснява къде се намираме на български и английски. Семейството се озърта в такт с предписанията на уредбата и се взира в криптата, докато текат обясненията за нея. Разбира се, не забелязват изпития млад цветар, който стои безмълвен на патериците си в сянката пред храма - той току-що беше ощастливен от една жена, която купи от неговите червени карамфили.

Излизаме на "Цар Освободител" и блажено зяпаме отгоре жегата. Гласът разяснява разни неща, в паузите звучи "Малка нощна музика" на Моцарт. Минаваме покрай многобройните японци, изпълнили двора на "Червило", и отляво пред погледите ни се разкрива изкопът в градинката на "Кристал". Пардон, пред моя поглед - гласът предвидливо е придърпал останалите върху фасадата на Военния клуб. Понеже автобусът ни се движи с 20-ина км/ч, ни съпровождат мощни клаксони.

Минаваме покрай Руската църква и двореца, където гласът известява, че отляво "виждате най-красивата сграда на София - Народния театър "Иван Вазов". Смело изказване - коя сграда е по-по-най е въпрос на лично виждане, а театърът оттук дори не се вижда, ама хич. Тази обиколка обаче е замислена така, че туристите могат да слязат и да се поразтъпчат и след час и половина-два да си хванат автобуса на следващото кръгче със същия билет. Но сега семейството по-скоро иска да си почине, зяпайки. Билетът е 20 лева и важи за 24 часа, а като слизаш, можеш да го подариш на друг.

На Ларгото дъщерята снима входа на Министерския съвет с герба. Докато чакаме, приклещени между строежа на метрото и ремонтиращия се МС, цигулките от "Годишните времена" на Вивалди не звучат особено уместно, а и ритмичното бръмчене на ремонтния асансьор върху правителствената сграда не е хич в такт и тон с тях. "Най-старият български "Шератон" също е в програмата на обиколката. Измъкваме се, минаваме покрай "Св. Неделя" и Съдебната палата и се шмугваме в по-тихия, сенчест "Елъбин". Чужденците може и да ги заинтригува нещо от историята на Алабин, първия губернатор на София след Освобождението, но "високото здание на КНСБ" надали (а и то не участва в класациите за най-красива сграда). Тъй че гласът се хаби напразно.

Римският император Константин Велики наричал някогашната Сердика Малкия Рим - робството - "от малко ориенталско селище София се превръща в модерен европейски град"... Разходката из историята на столицата е минала Освобождението. И след бомбардировките през световната война София била възродена като един "зелен и добре устроен град". Е, това също е въпрос на лично виждане - на фона на Прага, откъдето, да речем, идва семейството, София едва ли може да се нарече благоустроена. Колкото до зеленината... абе, майната й - ако се ограничим в централната част, погледната от 2 метра над земята, София действително е хубав и интересен град. И, разбира се, ако не те изнервят клаксоните, а по адрес на автобуса те са много.

Току-що са се качили и двойка френскоговорещи. На 5-те кьошета (гласът пропуска да отбележи прословутото кръстовище) те намират доста неща за снимане. Той е с камера, тя - с фотоапарат. Първо едно казино с 2 арабски джина и сурови лица. (Пред чудото на кича зеят няколко казана и лично мен тяхното съдържание повече ме интригува - кога друг път ще имам такава панорама.) Младежът е запленен от една бабичка, която продава дантели и други плетива до кръстовището, както и от артистично занемарената фасада над тукашния клуб на СДС.

Гласът в автобуса разказва как в България традиционно се посрещат чужденците - с хляб, сол, мартеници, китка здравец - за здраве (смисълът на здравеца е непреводим: "a bunch of geranium")... Традициите не са това, което са били - в София ги посрещат с клаксони. На кого му пука, че тук пътуват някакви пришълци, дошли да видят града - извън автобуса и неговата лежерна музикална среда градът бърза и псува както винаги. Няма такива работи като "моя град" и "гости". Иначе, понеже червените возила като това са новост, хората го разглеждат с любопитство: от къде ли е докаран? В случая, от Белгия. Другата фирма за sightseeing обаче си е направила сама открития превоз от стар градски автобус. Той не е толкова симпатичен, но пък неговата обиколка минава през Боянската църква, а нашата ще мине през лъскавините на града - "Шератон", "Хилтън", "Хемус" и "Кемпински-Зографски", мола Sofia City Center... Е, и забележителностите явно са въпрос на виждане. Стюардесата обяснява, че фирмата е част от световна мрежа за sightseeing, чийто принцип е да се обикаля само централната част на града, "пък и чужденците си се интересуват от хотели". Действително това си проличава пред моста на влюбените до НДК. Явно за благозвучие гласът го е превел творчески: "the bridge of sighs", макар че популярният Мост на въздишките във Венеция е свързвал тамошните зандани и върху него са въздишали осъдените не на "изпепеляваща страст", а на строг тъмничен затвор. Тъй или иначе семейството не обръща внимание на моста и се втренчва в бялата фасада на "Хилтън" с явен интерес.

На "Кемпински", който също успява да впечатли семейството, има почивка - 5 минути, които са всъщност 10. Бащата с любопитство разглежда един служител на общинска фирма "Паркинги и гаражи" с електриково елече - нисък тантурест мъж на средна възраст, с огромни мустаци, шапка и кожена чанта като на някогашните пощальони. Обикаля видимо отегчен, чудейки се как да запълни времето, а наоколо сноват и още двама негови колеги. Образът не прави нищо конкретно, но го прави с цялата строгост, подхождаща на задълженията и мустаците му.

Следва пътуване на обратно, в което чужденците биват осведомени за киселото мляко, националните специалитети, кратък преглед на българските вина. На "Попа" няколко хлапета пък се втурват към автобуса, но цената ги разколебава. Иначе, по думите на стюардесата, българи се качват често, понякога са дори повече от чужденците. Гласът по уредбата, неизвестно защо, избива в институционален патос и надълго разяснява "важната" мисия на Държавната агенция за младежта и спорта, покрай която минаваме. През това време един пътен полицай маха намусено на шофьора да даде газ, че тия отзад... Националният стадион, който побира 50 000 души (е не чак, но там някъде). Езерото "Ариана", което е "любимо място за развлечение на софиянци, лятно време влюбени двойки карат лодки по сребърната му (??! - б. а.) повърхност".

Ректоратът и паметникът на Левски. Докато пъплим по кръговото движение, дикторът обяснява кой е този човек. Вдъхновеното "the greatest Bulgarian" заглъхва в "Ей, парцал, да ти ..." - двама млади, високо децибелни гамени на моторче мимоходом псуват нашия шофьор, че им спира порива.

Когато слизаме пак пред "Невски", всички са доволни и се усмихват. Включително просякинчето, защото имам цигари.