|
| Адриана Фаранда |
Заедно с тогавашния си приятел и също член на "Червените бригади" - Валерио Моручи, Фаранда напуска организацията в знак на протест след убийството на Моро. Няколко месеца по-късно Фаранда и Моручи са арестувани. В затвора Адриана Фаранда официално се разграничава от предишната си дейност и разкрива много подробности по "случая Моро". Излежава 17 години и е освободена през 1995 г. Автор е на две книги за живота си в нелегалност и за затворническите си преживявания: "В годината на тигъра. Историята на Адриана Фаранда" (заедно с Джанни Мадзоки) -1994 г. и "Полетът на пеперудата"- 2006 г.
- В университета сте учили философия. Защо после избрахте оръжието?
- Може би защото между философите срещнах Маркс... Но в действителност пътят от влизането ми в университета - на 18 години, в разгара на 68-а - до въоръжената борба беше дълъг и се дължеше на различни фактори. От самото начало нашият младежки протест беше посрещнат с тотално нежелание за диалог от страна на традиционните партии. И в мен се породи убеждението, че в рамките на системата нищо не може да бъде променено.Чувствах се излъгана. Защо комунистическата партия не ни разбираше? Защо дори тя не искаше да разговаря с нас? Защо не взимаше отношение по най-горещите въпроси? Защо отказваше да приеме аргументите ни? Това усещане за липса на диалог постепенно ме радикализираше.
- Как конкретните условия в Италия от края на 60-те повлияха на избора Ви в полза на въоръжената борба?
- Още в края на 68-а студентите започнахме да търсим контакти с работниците от фабриките. До този момент бях живяла под закрилата на едно класическо буржоазно семейство и за мен беше истински шок сблъсъкът с реалността на работническия живот, пълен с инциденти и смърт. Не можех повече да приема, че благосъстоянието на едни трябва да се гради върху страданието на други. И още нещо. Насилието, с което органите на реда потушаваха мирните демонстрации, най-напред ме уплаши, а после ме възмути. Да се манифестира по улиците вече ми изглеждаше неефективен метод. Трябваше да се търсят други средства.
Да не забравяме и атентатите, извършвани от десните екстремистки групировки. Тези актове на насилие, както и засилващите се слухове за готвещ се преврат, ни подтикнаха да се готвим за "нова съпротива". Очаквахме силен десен завой на управлението, тоталитарен и реакционен. Започнахме да търсим оръжие и да се подготвяме за излизане в нелегалност.
- Сериозно ли вярвахте, че може да извършите революция?
- Всички бяхме убедени, че световната революция може да започне само в страна с развит капитализъм. Смятахме, че единствено в такъв тип държава - икономически и интелектуално развита - може да се случи онзи комунизъм на благосъстоянието и свободата, който не се беше случил никъде до този момент. А и присъствието на революционни марксистки организации във всички континенти - от Европа до Латинска Америка, ни караше да се надяваме, че усилията ни няма да останат изолирани. Освен това навсякъде се говореше само за революция - от фабриките до салоните на интелектуалците. Аз бях сред тези, които искаха да превърнат думите в дела. Независимо какво би ми струвало това. Като начало трябваше да се разделя с 5 годишната си дъщеричка и да я оставя на грижите на майка ми.
- Има ли връзка между участието в студентските протести от 68-а и участието във въоръжената борба? Логичен ли е този преход?
- Няма механичен преход между двете, които са разделени и във времето. Студентските протести, въпреки че бяха обагрени с марксистка и революционна фразеология, бяха масови движения в полето най-вече на образованието и културата и бяха позитивен факт. Доста по-малко бяха младежите като мен, които извършиха прехода от университетските аудитории до нелегалните организации и въоръжената борба, оказала се път без изход. Аз, например, най-напред се присъединих към извънпарламентарната група "Потере Операйо". После преминах през различни други групировки и едва в края на 1976 г влязох в "Червените бригади" и минах в нелегалност.
- Може ли да се каже, че животът на нелегалния прилича на живота на отдадения на Бога монах?
- В много отношения - да. Особено що се отнася до умереността и суровостта. Освен това изолацията на нелегалния развива у него едно месианско чувство. Едно догматично и черно-бяло възприемане на действителността. Да живееш така, както живеех аз, означава да си дисциплинаран, абсолютно отдаден на вярата и щедър, както в монашеските ордени. Но такъв живот развива у човека също така арогантност и незачитане на различните, което, за жалост, е характерно за всички монотеистични религии.
- Възможно ли е дейността на "Червените бригади" доста често да е била насочвана или манипулирана отвън, от специалните служби на Италия, САЩ или СССР ?
- Абсолютно не. Историята на "Червените бригади", независимо от всички "конспиративни теории" е ясна и нейната еволюция е напълно в съзвучие с първоначалната й идеология. Каквито и опити за инфлиртиране да е имало, те не са оказали съществено влияние на нейните политически и военни цели. Има обаче нещо друго. Дейността на "Червените бригади", както и на останалите въоръжени групи беше използвана от властта. Бяха приети много специални закони и се извършваше систематична репресия срещу всяка форма на съпротива. Убедена съм, че този развой на събитията блокира за дълги години съдебните разследвания около корупцията на властта. Що се отнася до политиката, водена от Алдо Моро и до неговата лична трагедия, върху тях, разбира се, че влияеха различните международни интереси.
- Вие кога окончателно разбрахте, че насилието не води до подобряване на обществото? След "случая Моро"?
- Това също беше постепенен преход. Като революционери възприемахме насилието като необходимо зло, като задължително средство по пътя към новия живот. Първоначално и аз вярвах, че въоръжената борба разширява зоните на свобода в обществото, но доста преди другите разбрах, че става точно обратното. Животът в Италия от ден на ден се влошаваше. Логиката на войната налагаше своите закони и върху най-добрите намерения. Виждах как другарите ми вече не могат да излязат от спиралата на насилието, която ги отдалечаваше от останалите хора, и от реалността и ги тласкаше към все по-кървави сблъсъци с властта. Никога не съм вярвала в представата за целта, която оправдава средствата. Постепенно станахме по-лоши дори от тези, срещу които се борехме. Собствените ни действия влизаха в противоречие с идеалите, които прокламирахме и най-вече тези, свързани с първостепенното значение на човешкия живот. Хората започнаха да се страхуват от нас. След като ни възприемаха като терористи, може би действително бяхме станали такива. Трагичният край на Алдо Моро за мен се превърна в повратен момент. С неговото "осъждане на смърт" "Червените бригади" всъщност убиха един затворник, нарушиха всички женевски конвенции и влязоха в лична война с държавата, абсолютно забравяйки за интересите на обикновените хора, за които твърдяха, че са готови да дадат живота си. Категорично се противопоставях на това убийство още от самото начало и когато то беше извършено, реших да скъсам всякакви връзки с тази организация.
- Какво се случи с Вас след затвора? С какво се занимавате през последните години?
- В затвора посещавах курсове по информатика, което после ми позволи да работя като консултант по тези въпроси към една католическа асоциация и в друга организация, занимаваща се с обучението по информатика. Днес се занимавам с дигитални изображения и постпродукционна фотография. Освен това пиша книги, снимам, но преди всичко се старая да бъда добра баба на една прекрасна внучка.
