Има един телефон вкъщи, оставен за случаи като днешния. След революцията в комуникациите той заглъхна окончателно и се разбужда само заради далечни познати, изчезнали от хоризонта, както и за притежатели на стари телефонни указатели и на отдавна невалидни справочници на писателския съюз. Добър, тъмнозелен "Сименс" с прозрачна шайба - той е като от някой музей на съобщенията. Звъни със силен старовремски звън, като всеки път този звън обещава изненада.

Сега изненадата бе от популярното в моите книги и колонки село Б. Многострадалният ми герой и читател, старият учител по история, се бе наканил след цяла вечност мълчание и сега, вече много по-стар, но все още жив, разбуди мълчаливия зелен телефон. Познах го веднага по плътния силен глас и незабравимия изговор на универсалния местен звук, който в тамошния говор замества чистото "е" и чистото "я". Помня, че последния път беше ми казал че дава половината глас за половин слух. Нищо чудно силата и отчетливостта на думите му да идваше и от глухотата - имаше нужда сам да се чува какво говори.

Преди доста години с дядото се беше случила една



кафкианска история - от онези, които не можеш да измислиш



Такива в живота има повече, отколкото си представяме, но тази преливаше от наглост. И аз я разказах...

Телевизорът му бил значително по-млад от него. Ако човекът бе имал правнуци, и те щяха да бъдат по-възрастни от този телевизор. Но правнуци нямал, и никого нямал - та апаратът му бил и вместо близък човек. Първо му го бастисали от сервиза в окръжния град. Минавали по къщите и преглеждали телевизорите на самотниците. Вземали ги за преглед и ремонт. Когато му го върнали - вътре нямало почти нищо. Претарашен бил телевизорът му и изкормен. Даже и неговият май не бил, защото на кутията пишело друга марка. Нямал време да разбере добре - в сервиза му показали бодигарда, той му показал вратата.

Оттук нататък случаят бележи завой. Не могъл да прекара и няколко дни в размишление какво да го прави. Влезли в къщата му и го откраднали. Крадецът сигурно не обичал телевизия, защото незабавно го продал. (Сега си спомням, че идваше някакво футболно първенство - тогава кражбите на телевизори се масовизират.) Купувачът бързо открил, че в кутията има само незначителни останки от електроника. И сграбил крадеца за гушата. Това в България става много рядко - да хванат крадец за каквото и да е. Но онзи си имал отговор: такъв съм го откраднал, търси си парите от собственика! И човекът се изтърсил при дядото - рекламация, един вид. Здравата го беше притеснил, в старост и в самотия заплахите действат по-силно. И би му платил дядото, ако имаше пари за нов телевизор. Но нямаше такива пари, та отървали го бяха негови ученици (най-калпавите, впрочем, отбеляза той тогава) - те имали подходящ бизнес да го избавят от натрапника.

Отворих да видя какво съм писал по онова време. Същото, кажи- речи, като оставим това, че тогава съм споменал етноса на крадеца. Днес го спестявам - отказаха ни да го правим.



Тях не ги отучиха да крадат, нас ни отучиха да ги сочим



Та сега веднага се сепнах - отново имаме футболно първенство, пак ли телевизорът? Не, обясни дядото, този път помпата от кладенеца. Но има същия проблем: машината е много стара, електромоторът отдавна е изгорял, не е пускана от времето на Тодор Живков, градината е отдавна запустяла и който съсед е искал някаква част, стопанинът му я давал. Та ако сега крадецът я продаде, ще дойдат пак да си търсят правата...

Като изключим това, че кражбата на помпа бе нетипична по време на футболно събитие, всичко останало наистина можеше да се повтори. Успокоих стария учител, че най-вероятно откраднатото отдавна е в някой пункт за скрап. Думата му беше непозната. Обясних му я. Отговорът изненадващо го задоволи. Не бе, той не се страхувал, вече от какво да се плаши на тези години. Решил да се обади - може пак да искам да напиша нещо - ще ме държи в течение. Оказа се доста амбициозен герой - опитва за втори път да пробие в "Нерви и утехи"! Но аз и този път, за всеки случай, спестявам имената - колко му е да му духнат свещта. Не че онзи там от етноса ще чете петъчни колонки, но дяволът няма памук в ушите...



Но защо ви разказвам това?



Всеки път, като се разбере, че нещо в държавата не работи, защото е бастисано отвътре - издънено, опразнено, източено, разграбено - отговорните за това ни препращат при предишен някой управник и при предишна някоя партия, които са им го в този хал предали. Същото това важи и за самата държава, както и за самата власт: оказва се, че всеки е получил от предшественика си едва ли не само кутията с етикета, а вътре - нищо. И никой за нищо не отговаря, макар че за толкова години кръговете се позатвориха и нерядко днешният управник е бил за предшественика си предшественик. Та много е вероятно липсващите части, които онзи пък в своето време е търсил и за които се е тюхкал, и за които го е сочил и обвинявал, още да са си у него.

И тази почти криминална наглост, това



ноу-хау от етноса



обхваща целия ни живот: всеки обвинен или само посочен показва с пръст назад, прехвърля ви към друг преди него и така - докато се стигне до някой честен човек, защото в България, пък и където и да е, само честният може да бъде натоварен с отговорност. И понеже такава синджир марка трудно може да стигне до честен българин, тогава се сочат тоталитарното минало, буржоазните остатъци или турското робство. Те са отвинтили и отмъкнали възлите и детайлите, без които нещата в държавата просто не работят. Не работи самата държава, не работи целият наш живот, душевността ни и съвестта ни не работят - понеже са ограбени и кухи. Защото вътрешността на нещата - това са самите неща...

Понякога само може да се чуе дума за това. Но все по някой стар телефон. Такива вече няма. А иначе държава, власт и политика по този въпрос открай време си играят на развален телефон. И страшно се забавляват...