С интерес гледах едни дечица по телевизията, питани с какво се занимава мама, докато тате гледа Европейско... Едни казваха - готви, яде, други - прави си маска, къпе се и т.н., трети - излиза, четвърти - чете или гледа "филмове" (по другия телевизор)... Само едно (завидях малко на татьо му) рече: реже салата, налива ракийка и принася...

Ни едно дете не свидетелства, че много мами също гледат Европейско, може би защото тези дами, които го гледат, не винаги са мами или може би защото анкетата беше твърде ограничена. Аз пък ще ви кажа - не само традициите не са, което бяха, но и ролите вече далеч не се определят само чрез пола...

Тоест - познавам доста мъже и момчета, за които футболното първенство не е никаква атракция. Както и доста дами, които му се посвещават с неприсъщ за миналото хъс. За добро или лошо не съм от първите, но взех да се замислям за нашите видови еволюции.

Вече писах неведнъж, че повечето колективни спортове



са игра на война



И в миналото е било така, и сега е така. Прочутото възклицание на олимпийския барон Пиер дьо Кубертен: "О, спорт, ти си мир!" в повечето случаи се тълкува като отказ от агресията заради опознаването на народите в процеса на организираните спортни игри. Мисля, че възклицанието има по-дълбок смисъл: народите се отказват от истинската война помежду си заради по-безопасната такава - имитацията на война в състезанието. Ако го кажем с други думи, то състезанието е война в лечебни, хомеопатични дози; нали подобното се лекува с подобно, но в редуцирани пропорции.

Войната е любимо човешко шоу, ако не те заплашва пряко. CNN го доказа при войните в залива, да не говорим, че самата историческа наука е милитароцентрична такава и затова е интересна на повечето земни обитатели. Играта на война, каквито са повечето спортове, също е обсебващ масовото внимание феномен. В по-примитивните случаи тази игра е кървава и натуралистична - гладиаторските битки, боевете с кучета, с петли, дори съвременната корида (имитация на междувидова война)...

В по-рафинираните спортове тя е само символична - танц на знаци и мускули, сблъсък на интелектуална енергия и съобразителност (дори шахът е война - на пълководци).

Но че играта е на война, а не на любов, спор няма. Тези от вас, които гледат Европейското като мен, не може да не са установили, че съпътстващата двубоите архетипна ритуалистика (дори в рекламите) е от типа



"сиукси на военната пътека"...



Дори лицата се боядисват като при викинги или индианци. Това означава - аз съм във военно положение заедно с племето си. По-дълбокият анализ на боядисването е свързан с промяната на личността от мирна във военновременна. Такава личност иска да каже: не съм същият човек, а друг. "Другият" е по-малко склонен към рефлексии, нега и благодушие, повече склонен е към атака, агресия, отстояване на "своето" с колективна воля и съобразителност. Това дори футболните реклами го знаят добре - както музиката, така и атрибутиката е съответстваща (боята по лицата в националните багри, груповото стичане към нещо като сборен военен пункт - стадиона, и т.н). Да не говорим за зурните, рогатите шлемове, подигравателните знаци към противника или директните препратки към истински исторически сблъсъци (както направиха руснаците с огромния постер на Петър I срещу шведите, напомняйки за победата на войнствения си цар при Полтава през 1709 г., която сложи край на шведското могъщество в Европа).

Нашите също използват инструменти от подходящ за баталии характер - тъпани и барабани, сигурно сте ги видели и чули във волейболния ни мач срещу САЩ. (Чудя се само защо липсва още гайдата - нещо като стоте каба гайди от Смолян сигур могат да вдъхнат чудеса от дързост и устрем у нашите в предстоящите квалификации за Световно, но то е друга тема.)

При по-първични, що ли, национализми играта на война може да се превърне и в истинска такава - да си спомним Футболната война между Салвадор и Хондурас през 1969 г... Но то



е трагикомично изключение в съвременния свят,



не правило.

Ако се върнем към половете, трябва да кажем - жените не са войници, те много рядко са вземали участие във военни действия. Това е обуславяло до голяма степен и отношението им към спорта. В първите Олимпийски игри (онези в Древна Гърция), а и през първите възобновени такива през съвременната епоха жените не са вземали участие. Не са се състезавали, тоест те не обичат както войната, така и играта на война. Не им е било интересно, освен да бъдат избрани от победителя - той винаги е привличал слабия пол (биологично заложено е).

Та един от белезите за междуполова конвергенция, по-точно за значима промяна в стереотипните роли на половете, е навлизането на нежния пол в спорта - и като преки участници, и като фенове. Няма нужда да изтъкваме нахлуването на дамите в типично мъжки силови дисциплини като борбата, бокса, тежката атлетика; който се интересува, знае какво творят една Станка Златева или боксьорката ни Галина Иванова...

Всъщност много от дамите все повече харесват играта на война, а на много от мъжете вече не им пука за нея. Това не означава просто, че първите се маскулинизират, а вторите - феминизират, прекалено елементарно е. Означава само, че ролите на половете изживяват динамични промени с цялата сложност на тези трансформации, за което тепърва ще се мисли.

Е, аз все по губя надежда жена ми да "принася" салата и ракийка пред телевизора с мача, но светът познава и по-лоши неща.