- Хайде с нас на Крушуна - поканиха ме приятели. Ще вземем и дечурлигата, ще си направим барбекю.

- Къде е Крушуна?

- Не знаеш Крушуна? Не знаеш красотите на България? Засрами се!

Засрамих се и ние поехме към Крушуна през Троян. Край Орешака затърсих с очи поделението, където взводният ми викаше Дим и 3:

- Дим и 3! Понеже си три, три крачки пред строя! Бегом до "Момини гърди" и обратно!

Според туземната топонимия близкото възвишение се казваше "Момини гърди" или "Чифте баир". Също като "Туин пийкс", но оставаха десетилетия до филма "Туин пийкс" и до времето, когато един форумец щеше да се обръща към мен с Дим и 3, за което му благодаря, защото все едно машината на времето ме връща в годината, когато бях новобранец.

С радост изпълнявах командата на лейтенант Джонев. По-добре е да тичаш до върха с "бренката" на гръб, отколкото да скучаеш в ареста или да правиш уборка на плаца, или да подреждаш червени камъчета в петолъчка върху кръг от варосани камъчета пред портала на поделението съгласно тогавашната военна естетика.

Онзи ден, докато минавахме край Орешака, аз недоумявах. Къде е двугърбият връх? Къде е порталът на поделението? Дали не ги затулват онези там грозотии?

Право казват, че където стъпи войнишки ботуш, там трева не никне. Питайте немците какво завариха във военните бази в Източна Германия, когато руснаците си заминаха. Питайте някой репортер какво е видял в гръмналия редут край Челопечене. Качете се в машината на времето и погледнете какво ще представляват след 50 години US базите в България и терминалите на руските тръбопроводи. Погледнете Иракли, погледнете Черноморския бряг, който настървено бетонираме, а един ден ще разрушаваме хотелиерските изстъпления, но брегът няма да стане какъвто беше, защото, както казваше моят най-добър приятел евреинът Фреди Криспин, от евреин можеш да направиш сапун, но от сапун не можеш да направиш евреин.

Насам, насам! Елате в моята машина на времето! Нали помните машината на времето на Уелс, с която пътуваш назад или напред във времето, дните и нощите се редуват все по-бързо, докато светлината и тъмнината се слеят в сиво и когато машината спре, ти се озоваваш в друго време и виждаш друг пейзаж.

Ето, връщаме се назад във времето край Крушуна. Заглъхва чалгата, възцарява се тишина, чуват се само птичките и жабите. Няма го измамникът, който иска "екотакса", преди да поемеш по пътечката нагоре покрай крушунските водопадчета. Няма ги циганите, които си мият главите с шампоан и се плацикат в синята вода.

Понасяме се към близката Деветашка пещера. Тя пак е висока 60 м и е дълга 2500, пак летят прилепи. Мярва се железният мост, който циганите още не са разглобили, после и той изчезва, понеже още не е построен. Изчезва и вонята, понеже военните още не са превърнали пещерата в склад за мазут и разни гадости.

А в София вместо руското посолство ще видите къщурки с кретонени перденца. Те са на дъновистите. Долитат звуци на цигулка. Отсреща още не е построен Парк-хотел "Москва". Там, под клонака, са масите на "Семейна бирария Танушев". По-надолу по "Незабравка" - цветни лехи между кокетните бараки на немския гарнизон, няма ги още блоковете на ЦК и на БАН, чиито обитатели са бетер цигани, понеже изхвърлят в отсрещната гора тухли, мазилка и тоалетни чинии. После и гората изчезва, понеже Фердинанд още не е казал: "На мястото на тази селска мера ще има парк и той ще се казва Борисова градина на името на моя син Борис!"

Политаме към морето. Край Варвара три бабички в черно седят на пейката пред бакалничката, от която купуват газ за газените лампи. На север нощният бриз е фризирал дюните на вълнички с бродерия от следите на бръмбарчета и стъпките на морските птици, а морето е като огледало в събота на 28 август 1943 г. и когато се върнахме от плажа, аз се опитвах да преброя мухите, кръжащи около електрическата крушка, защото тогава Несебър гъмжеше от мухи и около крушката винаги имаше рояк мухи, а после хазайката набра домати от дворчето и сложи на масата под асмата салата, пържени попчета и памидово вино и по радиото казаха, че Борис III умрял.

После - напред към Камен бряг и Яйлата и напред във времето към Джулай морнинг. Седим там край огъня и Петьо Тодоров казва на Едвин Сугарев:

- Всичко хубаво си отива заедно с нас.

И това прозвуча като утешение, но то не беше утешение, понеже ние не искахме всичко хубаво да си отиде с нас, а да остане след нас, така че и други да видят колко е хубаво, а те няма да го видят такова, каквото то беше тогава, когато си струваше да го видиш.