----

Яна Борисова е родена в София през 1972 г. Завършила е история на изкуството. Петнайсет години работи като галерист и професионален куратор. През 2006 г. написва първата си пиеса "Малка пиеса за детска стая", която през 2007 г. печели организирания от Театър 199 конкурс за камерна пиеса. Пак тогава "Малка пиеса за детска стая" участва във фестивала Cоrps de textes- Франция. През тази година Яна Борисова бе отличена с наградата на Съюза на артистите в България "Икар" за драматургия. Освен това взе и "Аскеер" тази година - за същото.

-----

- Как се решихте да участвате с пиесата си в анонимен конкурс? Някой подтикна ли ви?

- Идеята да участвам в конкурса беше на мой близък приятел, който харесва текстовете ми. Използвах случая да довърша пиесата и да я редактирам, което иначе сигурно щях да протакам с месеци. Ето така стана. А щом веднъж съм се съгласила да участвам, няма как - разчитах, че ще спечеля. Всеки, който се състезава в конкурс, вярва в това, независимо дали си го признава. Е, аз си признавам. В моя случай това, на което разчитах, се сбъдна.

- А как се чувства човек, когото славата спохожда още при дебюта му?

- То не е едно чувство, дори не съм сигурна, че това е точната дума. Да го наречем букет от емоции. Общият знаменател е доволство, примесено с изумление. Може би ще мога да отговоря по-точно на въпроса, като мине малко време. Надявам се да не се превърна в нещо, което не харесвам. Успехът на този текст ме мотивира да напиша следващ. И не славата е причината, а това, че бях разбрана.

- Я кажете, но откровено и без излишна скромност: според вас кое ви доведе до "Аскеер"?

- Получих "Аскеер" за текст, който, слава богу, беше поставен във възможно най-благоприятния контекст, така че да бъде чут и оценен. Първо мина през ситото на конкурса "Славка Славова", след което попадна на сцената на Театър 199 и като капак - бе режисиран не от кого да е, а от Галин Стоев. Това са факти, които никак не подценявам и винаги ще повтарям, че пиесата имаше късмет. За литературните й качества не мога да говоря, но наградата "Аскеер" е огромен комплимент.

- А има ли нещо автобиографично в пиесата? Някой ваш познат или близък да е станал прототип?

- Няма. Липсват биографични детайли в пиесата освен това, че пиша за хора от моето поколение. За мен важното беше да създам среда, като ползвам език, подходящ за словесните ми еквилибристики. Да го наречем код на общуване, който владея. При мен той се е превърнал в единственото средство да разпознавам себеподобните си. Ако приемем, че това е част от моята биография, тогава в пиесата ми има много от мен.

- Красотата или грозното наоколо са по-могъщ творчески подтик за вас?

- Толкова много неща ме отвращаваха в реалността, че отдавна я напуснах... Сега съм си много добре. Това, че се стигна дотам, ме мобилизира да си създам комфортна среда, в която се чувствам спокойна. Иначе нищо отблъскващо не ме стимулира да пиша. Напротив. И изобщо, що за вдъхновение би било това?

- Вие цели 15 години сте куратор в галерия. Това ли ви осигури време за рефлексии, за размисъл?

- На първо място, това ме спаси от много неща, с които щях да се сблъскам, ако не бях заобиколена от изкуство. Общувах с прекрасни, талантливи и добронамерени хора. За мен галерията беше оазис и освен красотата и тишината благодарение на работата си преживях много важни моменти и срещи в живота си.

- И все пак имате ли впечатления от какво се вълнува "обикновеният българин", за когото духовната храна не е номер едно?

- Аз съм израснала в семейство на хора на изкуството, средата и приятелите ми също са такива. "Обикновеният българин" е понятие, което не искам да обсъждам, защото все още не съм срещнала "необикновен" такъв. Тези, които не се интересуват от изкуство или от духовна храна, имат своето право, защото това е личен избор и нужда. Аз познавам и такива хора и те са много симпатични. На останалите, изпитващи тази необходимост, ни е по-трудно, защото условията да сме щастливи стават с едно повече.

- Актьорите наоколо...Разбирате ли се с тях? Каква е заслугата им за "Малка пиеса за детска стая".

- Не само че се възхищавам от екипа, но те се превърнаха в мой енергиен източник. Тези хора наистина ме вдъхновяват и осмислят големи пространства, които преди ме плашеха с празнотата си. Мисля, че в България има великолепни актьори и петима от тях играят в моята пиеса. За актьорското съсловие мисля само хубави неща.

- А то, самото съсловие, надмогна ли безпаричието и кризата? Доби ли самочувствие? Накъде върви театърът ни?

- Това е тема, по която не съм сигурна, че съм компетентна. Не знам накъде е тръгнал, но според мен важното е да се движи. Ако съдя по успеха на "Малка пиеса за детска стая", театърът проявява все по-голям интерес към българска драматургия.

- Вие как съчетавате комерсиалното с високото? Съчетаеми ли са?

- Висш пилотаж е комерсиалното да е и качествено. Някои го могат. Комерсиалното изкуство у нас, или поне това, което аз определям така, ме отегчава, а понякога ме кара да изпитвам чувство на дълбок срам. От друга страна си давам сметка, че това e лично мой проблем. Ако мога да създам алтернатива на комерсиалното, бих била много доволна. В момента работя по този въпрос.

- Твърдите, че вярвате във вълшебства. Не е ли наивно? Свързано ли е с факта, че пишете за деца?

- Вярвам във вълшебства, защото има вълшебства и това не е нещо, което стои под въпрос. А пиша за деца, защото искам и смятам, че трябва. Когато бях малка, живеех в странни приказни светове, които някой беше измислил, за да имат такива като мен къде да се скрият. Сега правя същото за други. Много добре ми се отразява.

- В текстовете ви има една тревожност, напрегнатост...В чисто човешки план коя е най голямата ви тревога?

- Изтъкана съм от тревоги. Такава ми е природата. Не съм ги степенувала, а и гледам да не ги превръщам в големи кахъри. По-скоро се опитвам да ги игнорирам или да се справям с тях. Актьорът Цветан Алексиев (който ми е много симпатичен) сподели пред всички, че го тревожат големите птици. Напълно споделям тези негови страхове, но, за разлика от него, за мен и малките птици са голям проблем. Ей такива едни тревоги си имам.

- А хищните птици? Не станаха ли много?

- Много голяма тема е това. Опасявам се, че ако трябва да отговоря подробно, ще отнеме много време и страници. Ще кажа едно от нещата. Притеснява ме, че децата вече не четат книги. И това е само първото изречение от един много дълъг списък с притеснителни неща.

- Защо според вас е така? Защо не четат?

- Ох, ако знаех причината, щях да намеря и лекарството. Предполагам, че е въпрос на културна политика, образователна система и, за съжаление, интелектуално ниво на нацията. За да очакваш от някого да чете (и това да е най-естествена необходимост), трябва първо да го поставиш в адекватна културна среда. Може би, ако в училище се изучаваха по-качествени произведения или такива, които да запалят интерес към четене, би било друго. Има един прекрасен филм, казва се "Да откриеш Форестър". Препоръчвам на всички родители и учители да го гледат. Четенето е дейност, която придобива стойност през примера на средата, на околните, на генералната социална настройка, на обществените ценности. Ние трябва първо да признаем, че има проблем, а след това да намерим верните ходове. Това, което направи Джоан Роулинг например, е фантастично. Тя успя да напише такава приказка, която върна книгите в ръцете на децата. Значи е възможно. Аз бих използвала това за начало.

- Вие сте модерен автор...Можете ли с езика на модерността да опишете съвременния български политик?

- Езикът на модерността е понятие, което ме плаши и отблъсква. Съвременният български политик - също. Както казах и по-горе, не мога да се вдъхновя от нещо, което не харесвам.

Ще ви разкажа обаче нещо, което ми се случи наскоро и много ме развълнува. Присъствах на годишния изпит на децата от театралната школа, водена от Малин Кръстев. На сцената видях петдесет прекрасни, развълнувани и заразени от театъра млади хора, които бяха може би най-възхитителната гледка. Тогава разбрах, че има надежда и че тези деца са "спасени" благодарение на изкуството. Имаше някакво трептене или заряд във въздуха около тях. Цвят, смисъл и посока. Те бяха открили това, което аз отдавна смятах за безвъзвратно изгубено. Поздравявам актьорите, които са се посветили на тези деца. За мен те са магьосници и лечители.

- Това ли дава стимули за живот? С какво се гордеете като българка и от какво се срамувате?

- Не бих го описала точно така, но е близко чувство. Когато гледах спектакъла "Иванов" на Фолксбюне, режисиран от Димитър Гочев, със Самуел Финци в главната роля, бях възхитена и много впечатлена. Предполагам, че част от това усещане е било, защото и двамата са българи. За останалото няма да говоря. Никой не иска да си спомня моменти на срам и неудобство в национален мащаб.