Александър Солженицин, мир на праха му. Най-тиражният руски вестник "Комсомольская правда" написа на първата си страница "Пророкът умря в родината си". В. "Ню Йорк Таймс" излезе с обширен материал по въпроса, както сториха и всички основни световни медии.
Руските вестници наблегнаха на противоречивите чувства, които Солженицин оставя у сънародниците си. За едни той е най-великият руски писател на XX век. Други го обвиняват в това, че е разбил СССР, защото толкова рязко е смъкнал маската от лицето на Сталиновия режим. Трябвало по-внимателно. Трети не харесват неговия избуял руски национализъм и дълбоката му религиозност след завръщането в родината през 1994 г. Западните медии, които четох, без изключение отбелязват факта, че Солженицин е отказал държавни награди от Горбачов и Елцин, но е приел такава от Путин.
Парадокси в живота на всеки велик писател има много,
затова е най-добре да се изчете всичко написано от Солженицин, дори и противоречивите му последни творби като "Как да изградим Русия" (която е утопичен вик на дълбоко разочарован от сънародниците си човек) и "Двеста години заедно" (за често нелесното съжителство между православни и евреи в Русия).
За мен Солженицин от последните си години е пример за това колко безпомощен е в крайна сметка дори такъв талант на словото и безспорно принципен човек, когато стане въпрос за решения, свързани с реалната политика и устройството на държавата.
В "Как да изградим Русия", например, той напада бланкетно съвременните демокрации заради техните шумни предизборни кампании, които изграждат фалшив имидж на кандидатите, многобройните партии, които дърпат чергата във всички посоки, и дори всеобщото избирателно право, което според него пренебрегва факта, че хората имат различни способности и интереси. В противовес на тези дефекти Солженицин предлага развитието на т.нар. малка демокрация, т.е. силно местно самоуправление (което, впрочем, може да се види добре на практика в държави като САЩ и Германия), с което съм съвършено съгласен. Но основният му апел е за възстановяването на християнските ценности сред населението като най-добро лекарство срещу политическия егоизъм, корупция на елита и апатия на населението. Християнската духовна основа според Солженицин е единствената, която може да изгради индивидуално чувство за отговорност като противовес на модите, кампаниите, "груповата пошлост" и всички подобни тенденции, които съществуват в съвременните постиндустриални общества и които характеризират политическата действителност в Русия.
Виж, там вече не съм съгласен, и не само защото съм твърдо за разделение между държавата и религията. Просто не мога да приема тезата, че вярата в божественото е единственият възможен източник на морално поведение.
Убеждението, че
религията е основата на морала
вирее прекрасно в САЩ, защото там ще те погледнат накриво, ако се декларираш като безверник (но пък за щастие за това не е прието да се пита). По-добре е да обожествяваш дървета и животни, отколкото да нямаш никаква религия. Затова Барак Обама положи толкова усилия да убеждава избирателите, че не е мюсюлманин, както го наклепаха някои консервативни радиостанции през пролетта. Всъщност истински страх в кампанията му предизвика едно друго твърдение - че той е атеист като майка си, която запознала сина си с всички основни световни религии, но само като интересна част от човешката културна история, а не като жива вяра.
Разбирам и уважавам религиозността на Солженицин. Неговата биография е твърде необикновена и вероятно това му е давало основание да се чувства в някакъв смисъл месия. Той е минал през война, лагери, рак, изгнание, завръщане, превъзнасяне и охулване, като при това е съумявал да твори непрекъснато - само един от тези компоненти е достатъчен да препълни всеки живот. Религиозността обаче води до абсолютизиране на понятия като добро и зло, а аз имам принципно подозрение към абсолютните категории, освен когато става въпрос за тези в математиката, на която те придават определено изящество.
Сигурно знаете, че Солженицин по едно време е бил учител по математика, която пък е прекрасно лекарство срещу затлъстяването на мозъка. Както ми каза наскоро един журналист от руското бизнес списание "Компания", "Винаги съм можел да пиша добре, но математиката трябваше да я науча с много пот". Той обясняваше колко се озорил, докато състави елементарното и красиво уравнение, с което се решава една от задачите на последната общоруска матура по математика. Цяла четвърт от абитуриентите са се препънали по пътя към правилния отговор и се съмнявам също, че са много по-добри като писатели. Също така съм сигурен, че на българските изпити успеваемостта в решаването на подобни задачи не е по-висока. (В САЩ няма матури, но голите задници по алгебра и геометрия обикновено лъсват на тестовете "Ес Ей Ти", с които се влиза в университета.)
Факт е, че обикновено онези, които изкарват шестици на изпитите по математика, имат достатъчно пъргави мозъци, за да бъдат добри в почти всяка интелектуална област. Някои даже са твърде нахакани и това ги вкарва в беля. Тази седмица руските власти обявиха за федерално издирване млад програмист, работещ в мястото на моето детство, подмосковния гр. Дубна (затова и забелязах новината). Вината на този дързък талант била, че през пролетта вкарал умишлено грешка в софтуеърния код на държавната комуникационна система, с което провалил планиран телевизионен мост между тогавашния президент Путин и областни управители.
Ако го намерят, програмистът-дисидент може да излежи две години в затвора. Или вероятно ще работи някъде по секретен проект от общосъюзно значение.
Мозъците ги уважават и използват при всички режими
Но да се върнем към проблемната задачка. Ето условието в оригинал: Магазин продава видеокамера за 4000 рубли. Заради слабо търсене, всеки месец магазинът намалява цената на този модел с еднакъв процент. След два месеца камерата вече струва 2250 рубли. Колко процента е било месечното намаление?
Пишете ми с отговора. Ако знаете какво правите, ще се справите максимум за минута и нещо. Ако задачата ви затруднява, ами напънете се!
Сигурен съм, че Солженицин би я решил наум. Затова миналата есен Путин му донесе държавната награда лично у дома.
__________________________________________________________
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu
Авторът май не е стоплил най-същественото.
Ако Солженицин не беше вярващ християнин, той не би бил това, което днес знаем за него!