Никой не може да обясни или да предположи какви точно мухи са влезли в главата на Михаил Саакашвили, настоящия президент на Грузия, когато в деня на откриването на олимпийските игри заповяда бомбардирането на град от легитимната територия на собствената му държава. Постъпката му беше толкова щура и нелогична, че изненада абсолютно всички. Истина е, че мнозина наблюдатели винаги са се притеснявали от поведението на грузинския държавен глава, което е подвластно на емоциите. В края на декември миналата година руски политически коментатори отбелязаха, че е твърде възможно подкрепяният от САЩ президент да провокира Русия, за да се види до каква степен новият стопанин на Кремъл Дмитрий Медведев е готов да управлява най-голямата по територия държава в света. Провокациите бяха предвидени за пролетта, но очевидно те започнаха в най-неочаквания за Запада момент. Може би поради тази причина Саакашвили беше, меко казано, обиден за това, че изяде бой по всички правила на играта, без никой да му се притече на помощ. Москва се оказа по-твърда от всякога и безмилостна, както й отива.

Но Саакашвили няма право



да се сърди на Запада, че е предаден,



продаден или изоставен. Дипломатическият език на Брюксел и Вашингтон може и да е подвеждал президента, че ще има гръб срещу Русия, но някой трябва да е луд, за да си помисли, че демокрациите ще подкрепят военни действия, които спокойно могат да се нарекат престъпления.

А и въпросът на какво е разчитал грузинският президент скоро няма да има никакво значение. Защото инцидентът се превърна в световен проблем, от който можем да очакваме всякакви последици - от общокавказка война до криза в отношенията между Запада и Русия.

Сега най-драматичният въпрос е дали войната с Русия ще се прехвърли на един друг фронт - този между Армения и Азербайджан. Двете кавказки републики имат доста тежък конфликт за Нагорни Карабах. Той стои замразен от дълго време, но откакто грузинският президент отвори вратата на фризера,



всички подобни конфликти започнаха да тлеят



Арменци и азери се бият вече почти век за тази територия. Териториално непризнатата република е в състава на Азербайджан, но е изцяло населена с арменци. Те си проведоха референдум за независимост, имат си правителство, имат си валута. Кръвопролитията от края на осемдесетте и началото на деветдесетте години са оставили трайни следи в отношенията между двете държави. Реториката на Баку е подобна на тази на Саакашвили. Азерите отдавна искат да изгонят арменците от тази територия и да възстановят контрола върху Карабах. В същото време арменците имат основанието да се самоопределят в автономната от век република.

Азербайджан за разлика от Армения има богата икономика и почти липса на демокрация. Военният бюджет (само военният) е колкото целия държавен бюджет на Армения. Освен това Баку поддържа много топли взаимоотношения с Турция и може да разчита както на логистична, така и на всякаква друга подкрепа от Анкара. Излишно е да гадаем колко доброволци могат да се съберат тук от целия свят на екстремизма - много са. От друга страна, Ереван може да разчита на някаква подкрепа от страна на Москва. А това вече прави положението изключително тежко и непредсказуемо.

Случилото се в Осетия и действията на Саакашвили само окуражиха процеси, които могат да превърнат Южен Кавказ в горящ казан, с много, много кръвопролития. От изхода на конфликта между Русия и Грузия ще зависи дали острият карабахски конфликт няма също да тръгне да се решава по пътя на войната.



Кавказ, както Балканите, е претъпкан от история



и желание за мъст. Затова всяка искра може да подпали за дълго омразата между съседните народи.

Не знам какво точно му се е въртяло в главата на Саакашвили, но там поне е трябвало да има място за този сценарий и ако този сценарий е далеч от нормите и философията на западните демокрации, то на лудите глави трябва да се сложи намордник, а всички тези конфликти трябва да бъдат решени на масата на преговорите и по начин, който отразява съвремието.