Чудо се случи насред лятна ваканция. На сеанс в Брюксел се яви духът на международното право и НАТО повярва в него. Извънредната среща на външните министри завчера прие декларация, в която се казва: "Мирното и трайно решение на конфликта в Грузия трябва да се основава на пълно спазване на принципите на независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Грузия, признати от международното право и от резолюциите на Съвета за сигурност на ООН".

Откога международното право и резолюциите на ООН дават признаци на живот, след като бяха погребани с незаконните бомбардировки на НАТО в бивша Югославия през пролетта на 1999 г. и с узаконяването на самоволното отцепване на Косово през пролетта на тази година? НАТО нападна Югославия без разрешение на ООН, а Косово бе признато за независимо въпреки пет резолюции на СС на ООН от 1998-1999 г., потвърждаващи "суверенитета и териториалната цялост на ФР Югославия".

Британският министър на външните работи Дейвид Милибанд заяви веднага след срещата на НАТО: "Днес сме единодушни. Страните от НАТО смятат, че Русия наруши международното право, както и правилата на международната игра". Ако международното право съществуваше, единодушието щеше да е основателно. Но изглежда, че страните от НАТО не са чак толкова единодушни, след като в декларацията си никъде не записаха подобно пряко обвинение срещу Русия.



Гузната съвест



пречи на алианса да се представя за принципен коректив на поведението на други държави.

Южна Осетия и Абхазия вървят с големи крачки по утъпкания от Косово път към отцепване и това личи както от декларацията на НАТО, така и от мирния план от шест точки на френския президент Никола Саркози, който е единственият засега международно признат документ за примирие в Грузия. И в двата текста се посочва, че силите на воюващите страни се изтеглят на позициите си до началото на конфликта, т.е. руснаците си запазват достъп до отцепническите грузински територии в качеството си на "миротворци", и освен това се признава, че предстои да започне международна дискусия за статута на Южна Осетия и Абхазия. Същата терминология доведе до отцепването на Косово въпреки съчетаването й с признания за териториалната цялост на държавата майка. Оттук нататък Грузия ще трябва да свиква с мисълта, че съдбата на двете й бунтовни територии зависи не от нейната воля, а от развитието на отношенията между Русия и Запада.

Ако НАТО изпадне в безизходица в Афганистан, каквато все по-ясно се очертава, ще изпитва нарастваща нужда от подкрепа на Русия и със сигурност няма да търси сблъсък при евентуално деклариране на независимост от Абхазия и Южна Осетия. Същото би станало и при затягане на проблемите с Ирак и Иран или при задълбочаване на световната енергийна криза. Дори ако двете отцепнически територии бъдат признати само от Москва, ще се повтори положението с признатата само от Анкара Севернокипърска турска република, която от 34 години сравнително кротко заставя света да се примирява с особения й статут.

Международното право е полезен инструмент при равновесие на силите, който обаче лесно се поврежда при конфликт на интересите. Нарушаването му почти винаги се съчетава с



лицемерие,



защото никой не желае да се позори с исторически препратки към времената на грубото му погазване отпреди 60-70 години. Така например Русия обвини грузинския президент Михаил Саакашвили, че е извършил вероломно нападение като Хитлер срещу нейните сили. И се втурна да го бие на негова територия с "непропорционална сила", както пише в декларацията на НАТО, където неизвестно защо се премълчава кой провокира конфликта. "Повтаряме, че няма военно решение на неразрешените конфликти", посочва документът, който изразява "дълбоко съжаление от използването на сила в конфликта между Грузия и Русия".

Липсата на воля у НАТО да посочи вина на един свой потенциален член, какъвто е Грузия, показва избирателно отношение към международното право. Не е вярно, че щом влезеш в НАТО, ставаш праведен. В този смисъл е полезно решението да бъде създаден механизъм за консултации между НАТО и Грузия, който да предотвратява самоволни действия като внезапното хрумване на Саакашвили да защити с реактивни снаряди човешките права на сънародниците си в Южна Осетия.

Прекомерното разширяване на НАТО повишава риска да се стовари върху всички съюзни държави



отговорност за безумията



на един или друг ръководител. "Американски представители неколкократно предупредиха Грузия да не дава на Русия претекст за нападение", писа на 17 август в. "Лос Анжелис таймс", който цитира бившия служител на Пентагона и настоящ кадър на Атлантическия съвет Джеймс Дж. Таусенд. "Виждал съм как отново и отново държави, които не са свикнали да имат отношения с нас, ни разбират погрешно", заявява той. "Мисля, че те погрешно разбират нашето желание и ентусиазъм, и смятат, че ние ще бъдем зад тях във всяка ситуация." Вярно е, че чл. 5 на Северноатлантическия договор предвижда колективна отбрана, ако някоя държава от НАТО бъде нападната, но той не ангажира останалите, ако натовска държава извърши нападение срещу друга страна. Точно тази грешка на грузинския президент е причината за вялата солидарност с него и за сравнително сдържаното осъждане на Русия въпреки подозрението, че именно Москва го е подмамила в капан. Никой не съчувства на мишката, че се е полакомила за сиренето в капана.

Даже България, която през февруари 2005 г. по времето на атлантика Соломон Паси учреди заедно с най-русофобските държави в НАТО (трите балтийски плюс Полша и Румъния) т.нар. Нова група за приятелство с Грузия, сега се ограничава с нищо незначещи предложения да посредничи за помирение. Усилията й да проявява активност са по-скоро



смехотворни,



защото никой не търси добрите й услуги. Грузия се изненада, че ще преговаря в София с Русия, а руснаците пуснаха парламентьора Милен Керемедчиев, зам.-министър на външните работи, да се разходи до Гори само след като бе придружен от френския посланик в Тбилиси. Жалко е да се правиш на посредник, след като ролята вече е изиграна, и то успешно, от френския президент Никола Саркози, възползвал се от положението си на ротационен председател на ЕС.

Решението на НАТО да запази перспективата за членство на Грузия и да я потвърди на срещата си през декември може да се тълкува като знак, че се надява дотогава да се отърве от неудобния Саакашвили. Смяната му вероятно няма да е трудна, защото никой народ не търпи ръководител, въвлякъл го в загубена война. За да не се стигне до принудителното му отстраняване, което може да означава и поява на проруски кандидат след натрупване на вътрешно напрежение, процедурата трябва да се ускори и той да бъде убеден сам да си тръгне. Обещаната западна помощ за възстановяване на щетите от конфликта няма как да е безусловна, защото никой не е длъжен да харчи милиарди заради чужди грешки. Все пак някой трябва да поеме вината и като че ли вече няма съмнение за кого става дума. Атлантическата солидарност не означава липса на здрав разум.