Хубавото на Северна Корея е, че когато с някой другар Ким се случи нещо, винаги има под ръка друг, който да го замени. През 1994 г. потопеният в скръб след смъртта на великия вожд Ким Ир Сен корейски народ все пак изпитва и доза оптимизъм, защото на овакантеното място идва синът му - любимият ръководител Ким Чен Ир. Постът на нашия другар Ким, изчезнал през август 2008 поради внезапните си "семейни" проблеми, пък бе поет на мига от друг негов съименник. Той бе доста по-млад и демонстрираше под път и над път преданост към революцията, но цялото му държане издаваше, че е кариерист, който би прегърнал всякаква идеология, стига да го тласка все по-нагоре в службата или поне към все повече звезди в пагона. Новият Ким най-вероятно бе все още лейтенантче,



владееше отлично английски,



китайски, бе учил и руски. Типично юпи, което аз веднага кръстих Ники, понеже поведението му ми навяваше асоциации на един български политик. Ким-Ники по комсомолски преиграваше във всичко, дори и с инфантилност - в един парк например подгони катеричка. Още в първите минути, след като ни го представиха, ни даде да разберем, че със слободиите, на които сме се радвали при предшественика му, е свършено. Най-напред въведе сутрешно събуждане по стаите, което често се случваше да е към 6.30 часа. Сетне ми забрани да снимам редови корейци в лицата. "Корейците са щастливи хора, мистър. Нека да не помрачавате това им щастие, като ги заснемате отблизо", смъмри ме набързо Ники, когато видя, че насочвам обектива към няколко работнички на улицата. Официално чужденецът в КНДР може да снима всичко освен военни обекти. В тази държава обаче армията е навсякъде и въобще не е ясно кое е военен и кое цивилен обект. Дори на моменти ми изглеждаше, че войската върши и чисто полицейски функции. Войници например патрулираха наред с милиционерите, около



бариерата пред всеки голям град на КНДР



Северна Корея е свободна страна, където трудещите се са свободни да живеят само в града, в който са се родили. Могат и да го напускат, но за малко. На километър от края на населеното място има ограждение и наблюдателен пост. Но не всички корейци подлежаха на проверка там. Забелязах, че онези, които са с колелета или пеша, минават безпроблемно. Останалите - тези, които се придвижват с кола, трябваше да показват някакъв документ. Колите в КНДР са кът, макар че от няколко години вече няма забрана за частни лица да притежават моторно превозно средство. Личните автомобили са с жълти регистрационни номера. Аз лично успях да видя само пет такива. Най-много са служебните коли, собственост на различни заводи. Те имат бели номера. С черни са партийните лимузини. В КНДР въпреки очакванията всъщност има многопартийна система. Освен управляващата Корейска трудова партия (КТП), основана от вожда Ким Ир Сен, а сега оглавявана от сина му, съществуват още цели две - Социалдемократическа партия и Партията на младите другари "Чхондогьо". Последната официално се води като организация на всички будисти. В устава на социалдемократите пък е записано, че техни ръководни идеали са "националната социалдемокрация, отговаряща на историческите условия и националните особености на Корея", а тяхно кредо - "самостоятелността, независимостта, демокрацията, мира и защитата на правата на човека". Доколко двете некомунистически партии изобщо развиват някаква дейност стана ясно, след като Ким-Ники така и



не можа да се сети кои са им лидерите



Той дори обърка датите, на които тези две формации са създадени. Твърдеше, че социалдемократите се появили през 70-те, а будистите - десет години по-късно. Истината е, че и двете съществуват още от 40-те години на миналия век. Оцелели са покрай странните разбирания на Сталин, че във всяка държава от съветския блок трябва да има и по една-две некомунистически партии, които хем да демонстрират демократичност пред Запада, хем да приемат ръководната роля на съответната компартия. В България си имахме БЗНС, а в Китай и досега съществуват още седем партии освен управляващите комунисти. Разбира се, КНДР има и своя Единен демократичен отечествен фронт, също Социалистически младежки кимирсенски съюз, Съюз на демократичните жени и два профсъюза - градски и един на трудещите се от селското стопанство. Кои точно са им лидерите не знаеше нито другарят Ким-Ники, нито съименничката му от нашата надзорна група. Те можеха с подробности и точни дати да ни разказват за героичните моменти от живота на Ким Ир Сен, но нямаха представа какво точно е семейното положение на сина му Ким Чен Ир. "О, не знам дали има деца. Възможно е да има, но от гледна точка на националната ни сигурност на нас не ни съобщават такива неща", възкликна другарката Ким, когато веднъж я попитахме дали любимият ръководител си е създал наследник, който един ден да продължи славния път на Семейството. Медиите в КНДР денонощно описват героизма на цялата фамилия Ким, но по правило никога не съобщават нищо конкретно от всекидневието на любимия ръководител Ким Чен Ир.



Централните новини на пхенянската телевизия



са уникална и неповторима емисия. Като в някаква религиозна медия те винаги започват с името Му. Говорителят се появява тържествуващ на екрана, покланя се на зрителите и без дори да е пожелал добър вечер, казва с най-гръмовния и тържествен глас, на който е способен: "Любимият ръководител другарят Ким Чен Ир получи поздравителна телеграма..." И това всяка вечер. Докато се изчита текстът на съответната телеграма, на екрана се появява карта на земното кълбо, на което с блещукаща точка е означена столицата на държавата, откъдето е пратено приветствието. Понякога върху картата блещукат и по три и четири точки - показател, че любимият ръководител е уважаван и с огромен авторитет по целия свят. По-нататък новините винаги продължават с няколко еднотипни репортажа, които показват как група работници, пионери, комсомолци - кимирсенци или войници, посещават поредния музей или паметник на Семейството. След това на екрана се появява лозунг от типа: "Революционната борба е наш идеал, наш стремеж, минало, настояще и бъдеще!" Водещият го изчита с необходимия апломб. Следват един-два репортажа, отразяващи постоянно повишаващия се показател в различните отрасли на икономиката. Самият Ким Чен Ир, макар и да се споменава постоянно в емисията, никога не присъства като жив човек в нея. По правило не се излъчват репортажи с него, а когато се налага да се онагледи посещението му в някой град, се показват само снимки. Така неволно се създава усещането, че Ким Чен Ир е нещо като божество -



всички говорят за него, но малцина са го виждали



Накрая в емисията е прогнозата за времето. Тоест новини няма. В разгара на войната за Южна Осетия телевизията на КНДР цитираше телеграми, броеше посетилите паметника на вожда и декламираше лозунги. Извънновинарската програма включва документални филми за Ким Ир Сен; игрални - в които всички главни герои му се възхищават; публицистични предавания - където гостите си припомнят за вожда. Понякога се излъчват и естрадни песни, които са кахърни балади, разказващи за войната срещу Япония или за красотите на родината. В събота пускат черно-бели китайски филми, а веднъж излъчиха даже съветски - от 1954 година. Двете програми на тази телевизия започват в 17.30 и завършват малко след 22.30, когато трудещите се трябва да си лягат. Не е чудно, че при този медиен продукт почти всички известни журналисти, говорители, естрадни изпълнители, актьори, но също поети и писатели притежават безплатни лични автомобили, подарък от любимия ръководител. Другарката Ким ни разказа, че техните коли са със служебни бели номера - знак за особеното отношение на държавата към тези професии. Колкото и МПС-та да е раздала на интелигенцията си обаче КНДР, така и не успява да напълни улиците. Магистралите, които иначе са прокарани през цялата социалистическа република, са мечта за всеки шофьор - с по четири и пет платна в едната лента, но можеш да изминеш десетки километри, преди да срещнеш друг автомобил. Дори и на такива пусти шосета другарят Ким-Ники продължаваше да следи какво точно снимаме, та се налагаше да щракаме тайно.

В един друг момент обаче едва удържах фотоапарата си от него, за да не ми го счупи,



докато се опитваше да ми го изтръгне от ръцете



Намирахме се в градския парк, където няколко възрастни жени танцуваха - уж съвсем непринудено, а Ники настойчиво ни подканяше да им правим снимки. "Снимай, снимай, де", развика се Ким, но понеже забеляза, че неговата еуфория нещо не ми действа, посегна към ръцете ми, сграбчи ми фотоапарата и почти тръгна сам да снима. Възрастните жени дори не се стреснаха от тази сцена и още по-въодушевено продължиха да танцуват - твърде странно поведение за севернокореец. Няколко от тях даже пробваха да вкарат в танца и нас. Иначе за седемте ми дни в КНДР, колкото и пъти да се опитвах да снимам случайни граждани отблизо, те или все си криеха лицата, или чисто и просто се разбягваха. В този парк обаче, за моя голяма изненада, всички ми позираха най-кротко. И сигурно щях да си остана така приятно изненадан, ако не бях забелязал, че възрастните жени се втурнаха да танцуват в секундата, в която зърнаха нашата група да се задава по алеята. И съответно приключиха с танците, щом се поотдалечихме. Недалеч от тях пък едно семейство съвсем "непринудено" ме извика да им направя фамилна снимка с техния цифров фотоапарат. Изглеждаше невероятно, че са съумели да си го купят. От нашата екскурзоводка, другарката Ким, знаех, че цифровите фотоапарати са лукс в КНДР. Самата тя - служителка в туристическата компания, все не успявала да събере "толкова пари", за да си купи. Направи ми впечатление, че фотоапаратът на това семейство бе с оригиналната си заводска прозрачна лента върху дисплея, която би трябвало да се махне. На всичкото отгоре се изхлузи от ръцете ми и падна върху камък, а те дори не се намръщиха. Накараха ме да им направя пет снимки. Изглеждаха щастливи, че ме виждат и даже ми помахаха за сбогом. Или в този ден и в този парк по случайност се бяха събрали толкова освободени в поведението си спрямо чужденците корейци, или присъствах на много



добре режисиран спектакъл,



организиран от службата на другаря Ким-Ники, която и да е тя. Това се повтори още няколко пъти. По програма трябваше да разгледаме една от станциите на градското метро. Отдалеч тя изглеждаше пуста и неизползваема. Когато между автобуса ни и нея останаха близо 200-300 метра разстояние, изведнъж станцията се изпълни с народ. Даже не успях да проследя с поглед откъде точно се появиха всички - млади, стари, деца - точно в този момент бяха решили да ползват метрото и задръстиха входа на станцията. Едно хлапе се изпречи на пътя ни и започна да върви заедно с нас. Помолихме другарката Ким да го попита на колко години е - каза, че е на 7. Изглеждаше странно, че е толкова малко, а без никакъв придружител бе помъкнало някаква раница и отиваше незнайно къде с метрото. Впрочем, това детенце се качи в нашия вагон, който остана полупразен, защото освен нас в него влязоха само още трима корейци. Бяха две жени и един мъж - цивилни, но на възраст, на която в милицията съответства да си старши лейтенант. (Не)ясно защо всички останали пътници предпочетоха навалицата на другите вагони. На самата станция, също като целия Пхенян, осеяна с най-разнообразни революционни украси, има специални поставки с най-новия брой на органа на Корейската трудова партия - в. "Нодон синмун". Щом се приближих да го разгледам, към мен "спонтанно" се втурнаха и група младежи, които също съвсем заинтересовано тръгнаха да преглеждат страниците. На изхода на метрото също така спонтанно ни бе устроен валутен магазин - продавачка бе поставила върху набързо оформен тезгях брошури за пхенянския метрополитен на най-различни езици, а другарят Ким-Ники ни подкани да си ги купим срещу 2 евро. В брошурата пише следното: "На 5.09.1973 г. великият вожд другарят Ким Ир Сен направи официално посещение на новопостроената метростанция в Пхенян. Той преряза тържествено червената лента и със замислен вид сподели: "Мисля, че е трудно да се построи метро, но е лесно да се пререже лентата". Чувайки тези думи, всички работници на строежа се развълнуваха. Буца заседна в гърлата им. Те почувстваха, че великият вожд взима присърце всички проблеми на хората."