Джо Байдън е единственият американски сенатор, с когото някога съм се ръкувал. Затова пък съм бил удостоен с тази чест на три пъти.
Беше някъде в края на 1993 г., когато той пристигна на "опознавателна мисия" в България като член на сенатската Комисия по външна политика, заедно с новоназначения командващ войските на НАТО в Европа ген. Джордж Джоулън. Запозна ни тогавашният главен секретар на Министерския съвет Стоян Денчев (дали ще прочета форумни коментари за миналото ми като агент на "беровщината"?)
Впечатли ме как Байдън сръчно "обработи" малкия салон във VIP-а на аерогара "София". За нула време той успя да се ръкува и размени по две думи с всеки от двайсетината присъстващи. Направи го по същия елегатно отработен начин, по който един гимнастик от световна класа изпълнява олимпийското си съчетание на халки. За пръв път наблюдавах отблизо политик от такъв ранг в действие. Беше ми много интересно да видя нещо различно от брадатата недодяланост на нашите "перестройчици" или гладко избръснатата сервилност на екскомунистите. Впрочем, малко след това по подобен начин ме впечатли генсекът на НАТО Вили Клаас, който имаше маниерите на граф и ума на шахматист. Само че него го свалиха набързо покрай разкриването на аферата с подкупите за хеликоптерите "Аугуста" за белгийската армия. Оттогава внимавам много с първите впечатления, поне по професионална линия.
В английския език има прекрасен термин за някой, който е много отракан социално, smooth operator. (Има и още по-чудесна песен на Шаде с това заглавие). Обикновено се употребява за мъж, който се справя много добре по женска линия и може лесно да склони всяка представителка на противния пол към по-интересно прекарване на времето. Т.е., ако превеждах smooth operator литературно, щеше да излезе нещо между "галантен ухажор" и "обаятелен компаньон", в зависимост от контекста.

В политиката идеята е горе-долу същата,

макар че методите и целите са донякъде различни.
Когато започнах да интервюирам сенатор Байдън по същество за конфликта в Югославия и американската позиция по него, той изведнъж се разбърза, извини се и изфуча за среща с премира Беров. Начинът, по който сенаторът се изниза от потенциално неудобен разговор с журналист, също беше толкова елегантен, че дори не можах да му се разсърдя истински.
През юни 1996 г. отново срещнах Джо Байдън, този път на коктейл на една медийна фондация във Вашингтон. И знаете ли какво? Когато ме видя, тръгна към мен широко усмихнат, с протегната ръка, и с думите: Bulgaria, right? ("България, нали?") Почти си глътнах езика от изненада, защото мимолетна ни среща три години по-рано не можеше да е останала в паметта му! Загадката се изясни бързо, понеже се оказа, че домакините вече ме бяха представили задочно като български журналист, пристигнал на стаж в САЩ, и т.н.
Тогава имах възможност да побъбря малко по-надълго със сегашния кандидат за вицепрезидент на демократите. Няма да скрия, харесах този smooth operator, беше много приятен и информиран събеседник. Затова по-късно винаги следях неговите сенатски изяви - от Косовската криза през 1999 г. до скорошните слушанията за войната в Ирак. Байдън, разбира се, е уважаван повсеместно не само заради безупречните си маниери. Сенаторът има какво да извади и по същество от резюмето си на политик с 36-годишен стаж, но личният чар не е попречил на никого, който води активен обществен живот.

За последен път срещнах Байдън

по време на конвенцията на Демократическата партия в Чикаго през август 1996 г. Бях командирован там от в. "Далас морнинг нюс" и се шматках необезпокояван от никого из залата "Юнайтед сентър". Ужасно се забавлявах да гледам отблизо публичните ритуали по време на този отвъдокеански аналог на нашенските партийни конгреси. (Не че съм привърженик на елементарното опростяване, нито пък американската демокрация може да бъде сравнена дори в най-ужасните си падения с абсурдността на един тоталитарен режим, но ви уверявам, че ако сте били в мислеща възраст по време на последния, ХIII конгрес на БКП, и след това се озовете на такава политическа конвенция, ще разберете какви прилики имам предвид.)
На един завой буквално се блъснах в Байдън, който крачеше нанякъде с Джеймс Карвил, тогава нещатен пиар съветник на президента Клинтън. Припомних на сенатора кой съм и той се направи, че се сеща, без да му мигне окото. Разменихме по две изречения за напредъка на посткомунистическа България, дадохме си визитките, пожелахме си успех и всеки продължи по пътя си. Аз бях доволен от срещата и особено от запознанството си с Карвил, който е едно от най-големите имена в американския политически маркетинг. Той също е smooth operator, макар и по друг начин.
Сенаторът Джо Байдън беше поканен като партньор на Барак Обама, за да придаде тежест на кандидат-президента в областта на външната политика. Това е най-вече елегантен предизборен жест към колебаещия се електорат, разбира се, защото вицепрезидентът няма дефинирана конституционна роля в дипломатическата активност на САЩ. Бъдещата външнополитическа линия на Белия дом ще бъде определена в неизмеримо по-голяма степен от динамиката между държавния секретар (външния министър) и съветника по национална сигурност, които и да са те. Попитайте, например, Колин Пауъл какво му беше с Кондолиза Райс през 2002 г. покрай предвоенното нагнетяване на истерията с Ирак.
Но жестовете в политиката имат значение и затова Хилари Клинтън също се прояви като smooth operator във вторник. Тя излезе на трибуната в Денвър, облечена в най-яростния оранжев костюм, който съм виждал на голямо политическо събитие. Клинтън изнесе блестяща и много убедителна реч в подкрепа на Обама. Зачудих се доколко е искрена в това, което казва, но това едва ли има значение. Личеше й, че се владее отлично и знае какво прави.
Ако си позволя да перифразирам текста от песента на Шаде "Smooth Operator", политиката не е място за начинаещи или за чувствителни сърца.

__________________________________________________________
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu