Преди седем години съученикът ми Любен Игнатов замина за Ливърпул, за да се изследва и ако успее, да се лекува от някакво рядко заболяване на гръбнака. Любен е учител по физика и за пътуването и за престоя на Острова му помагаше негова ученичка, лекарка в самата клиника. Тя го беше и уредила в някакъв списък на бедни пациенти от новите демокрации и третия свят. Всъщност, аз научих за всичко това едва когато той се завърна и се обади да разкаже нещо, което го бе шокирало и отвратило. Разказвача на частни случаи по навик продължават да го търсят все по такива поводи, но на съученика си се зарадвах, видяхме се в дворчето на Вазовия музей и там, над чаша диетична кола, той ми разказа история, каквато се бе случвала на повечето от нас - с тази разлика, че бе станала не Преди, а След.

Докато бил в Англия починала сестра му. Тя бе по-малка от него, спомням си я от Плевен, вечно мъкнеше една цигулка. Той не успял да долети за погребението, но натиснал да му ускорят оставащите процедури, малко попретупал лечението и се върнал за панихидата на четиридесетия ден. Когато се прибрал от летището и вдигнал телефона да позвъни на децата й, чул гласа на мъртвата - поръчвала му да се пази и му пожелавала всичко най-хубаво и късмет, а най-вече да се върне здрав. Било е потресаващо, без съмнение - като пряка линия с отвъдното, в някакво друго измерение на съдбата, почти като зачертаване на реалността. Любен каза, че се вкаменил, че усетил сърцето си да спира, а също и силна болка в слепоочието. Каза също, че се "хванал" и понечил да подхване разговора, но тогава чул и своя глас - също от слушалката. Много по-късно осъзнал, че това е запис на разговора им на раздяла, когато й се обадил на тръгване за летището, без никакво предчувствие, че няма повече да се видят. Но това по-късно - след като бе преживял заблудата, че непоправимото не се е извършило или е по някакъв начин поправено и че сестра му е на линията, жива както преди.

Потресът го беше преизпълнил и не можеше да се успокои. Дори откритието, че са го подслушвали и записвали, не го възмущаваше толкова. Вбесяваше го, че бе възпроизведен скъп глас от миналото, който сега бе прозвучал кощунствено и злокобно. Разбрах, че никога няма да прости. Само че оставаше неизвестно на кого...

Подобни изненади не бяха рядкост в миналото. На мен вече ми се бяха случвали поне два-три пъти. Невинни, общо взето, разговори, нищо особено.



Особеното беше, че ги записваха.



И че ги съхраняваха. И че ги възпроизвеждаха. Кой знае защо, не ни минаваше през ум, че това може и да е нарочно: например за тормоз и за сплашване. Това се сещам сега. Тогава си го обяснявахме с бездарието на службите и с допотопната подслушвателна техника. (Бяхме сигурни, че е съветска.) Коко Ексеров ми спомена веднъж, че така го изненадали със записан предишен разговор между двама ни. Според него приказвали сме си за жени, но Коко, мир на праха му, обичаше да се шегува. Имаше и други инциденти, един-двама развиха телефонна параноя, после им мина. И макар това да беше достатъчен знак да се предпазваме, обикновено забравяхме. Може би защото не крояхме конспирации, ние не си давахме труд да крием какво ни занимава. А ни занимаваше най-вече литературата, което може и да не бе опасно, но си бе безспорно подозрително. Затова не мога със сигурност да твърдя, че това е нямало последствия за нас, или поне за някои от нас. Така от съзнанието, че сме били подслушвани и записвани, повечето и до днес мразим да оставим съобщение дори на най-обикновен телефонен секретар.



Но вече бе минало много време, това бе гадното



- че времето бе изтекло, а записвачката си бе останала включена, само неясно защо се бе вкопчила в един учител по физика и в неговата неподозираща още смъртта си сестра. И ставаше всичко това в едни други години, при друг режим, в друг обществен строй, след изпитанията на Промяната, да не говорим, че дори и след Милениума. Любо бе дошъл да поговорим, но не обсъдихме нищо. И какво ли? Сякаш не бе ясно кое го беше смачкало и кое стоеше зад гаврата.

Това бе последният път, когато го видях. Заминал после обратно и сега работел като санитар в онази болница в Ливърпул. Научавам от познати, вест от него нямам. Онова, което ми довери, най-вероятно ни и раздели...

Този спомен е целият ми коментар към врявата около подслушването и депутатските вопли за неприкосновеност и изключителни права. "Откритието", че в България се подслушва, не е никакво откритие. В България не са преставали да подслушват. Вопият засегнатите, вопият и заподозрените в подслушване. В размазаните години на прехода политиканите ни така често разменяха местата си, че изпитаха проблема отвсякъде - и като поръчители, и като жертви. Сега не могат да си поделят белите премени, а на някои от тях те просто са отеснели. Напомнят за правата си - като граждани. За нашите права (на гражданите) демонстративно не споменават. А по конституция и ние сме свещени крави...