В края на 80-те години като новоназначен кореспондент на БТА в Париж включих към телефона си факс, който тогава минаваше за белег на технически напредък. Няколко дни по-късно ми се обади неизвестно лице, което се представи за "служител на Министерството на отбраната", и любезно ме запита с какви съобщителни средства разполага бюрото на БТА.

- Телефон, телекс и факс, отговорих му.

- А нещо друго?

- Не, само телефон, телекс и факс.

- А-а-а, значи телекопьор, възкликна след кратко замисляне служителят и ми благодари.

Запомних тази случка не заради баналното потвърждение, че телефонът ми се подслушваше - все пак Студената война още не бе завършила, макар и да бе към края си. А заради комичната ситуация, в която попаднах. Все още нямах рефлекс към пуризма на французите, които измислят думи, за да заместят международно наложили се английски неологизми. За тях телексът е телеемпримьор (далекопечатаща машина), а факсът е телекопьор (далекокопираща машина). Заради терминологично недоразумение рискувах въпросният служител да ме заподозре, че чрез смущаващи сигнали в телефонната линия преча на държавата му да ме подслушва. Разбира се, нямах проблеми с властите и никой на никого не пречеше да си върши работата.

Новината, разпространена от депутати от опозицията - че ДАНС подслушва български журналисти, обаче много ми напомня разразилия се по онова време



гигантски скандал във Франция



с подслушване по нареждане на президента Франсоа Митеран на 2000 френски журналисти, адвокати и други интелектуалци, сред които и актрисата Карол Буке. Тъй като не ставаше дума за следене на чуждестранни кореспонденти, и то от "вражески" държави (каквато можеше да бъде една държава от Варшавски договор спрямо държава от НАТО), аферата доби такива чудовищни размери, че приключи едва преди два месеца (ако нещо не я раздуха отново). Случката си струва да се напомни не само защото България вече минава за франкофонска държава, но и защото претендира, че се придържа към същите демократични принципи като Франция и останалите членове на ЕС и НАТО.

На 24 юли 2008 г. седмичното сп. "Поан" разгласи издадено още на 14 май решение на Административния съд в Париж срещу френската държава, която бе осъдена да плати 70 000 евро обезщетение на синовете и дъщерята на писателя и журналист Жан-Едерн Айе, починал още през 1997 г. и недочакал края на аферата. Още 20 000 евро обезщетение бяха присъдени на неговия брат. Жан-Едерн Айе, който през 1996 г. издаде книгата "Изгубената чест на Митеран", е бил подслушван през периода 1983-1986 г., защото е бил заподозрян от Елисейския дворец, че възнамерява да разгласи една от най-строго пазените тайни на президента - че има извънбрачна дъщеря. Малко преди смъртта си през 1996 г. Митеран сам разкри пред обществото, че има дъщеря Мазарин от любовницата си Ан Панжо, и когато почина, бе изпратен в последния си път от две вдовици - официална и неофициална, както и от трите си деца от тях.

Аферата с телефонните подслушвания започна на 17 март 1982 г., когато към Елисейския дворец бе създадено "Звено за координация, информация и действие срещу тероризма", което президентът използва за свои лични и политически нужди. Отделът бе разпуснат през март 1986 г. Скандалът гръмна в печата през ноември 1992 г., а през февруари 1993 г. започна разследване. Държавата направи всичко възможно да замете срамните си следи и чак на 9 ноември 2005 г. бяха осъдени седмина бивши приближени на президента. Някои отнесоха затвор от пет до осем месеца (условно) и глоби от 5000 евро. Сред осъдените бе и бившият министър Мишел Делбар (сега кмет на Дюнкерк), но той се отървава без наказание.



Битката с медиите на виновниците за подслушването



бе много упорита. Бившият заместник-директор на кабинета на президента Жил Менаж осъди през 1998 г. авторите на книгата "Ушите на президента" Жан-Мари Понто и Жером Дюпюи заедно с издателство "Фаяр", защото разкрили поверителни документи още докато се водело делото срещу него и така нарушили следствената тайна. Те трябваше да платят глоба 5000 франка (762 евро) и обезщетение от 50 000 франка (7620 евро). Двамата писатели заедно с издателството си обаче отвърнаха на удара и осъдиха на 7 юни 2007 г. държавата си в Европейския съд за правата на човека заради посегателство над свободата на словото. Те не поискаха пари, защото им бе достатъчно моралното удовлетворение, че са прави. Жил Менаж обаче бе сред осъдените в Парижкия изправителен съд на 5000 евро глоба и шест месеца затвор (условно) по аферата с подслушването.

Мъчителната съдебна борба показа колко трудно е за обществото да пресече злоупотребата с власт на държавата, която би трябвало да служи на неговите интереси. Франция си извлече някои поуки от скандала, въпреки че според публикациите държавата все още разрешава 20 000 - 30 000 подслушвания годишно.

България обаче е



далеч от всякакви поуки



На 28 юни 2007 г. съдът в Страсбург я задължи да промени Закона за специалните разузнавателни средства (СРС), защото нарушава основното човешко право на личен живот. Пловдивската Асоциация за европейска интеграция и човешки права и адвокатът Михаил Екимджиев я осъдиха, че със закона си ги прави потенциални жертви без правна защита срещу възможно подслушване и следене. Европейският съд сравни известните данни за подслушването на хора в 8-милионната България (10 000 издадени разрешения през 1999-2001 г.) и Великобритания, където при 26 милиона телефонни поста е имало само 400 издадени разрешения за 10 години (1969-1979 г.). Той стигна до извода, че "системата за тайно следене в България е, меко казано, свръхизползвана, което може да се дължи на неадекватните предпазни мерки в закона". Освен всичко друго се установи, че 98% от подслушванията са били безполезни, защото не са послужили за доказателства пред съда. След това решение законът бе променен само колкото да даде право на новата структура ДАНС също да слухти.

Резултатът е налице. Вместо да се занимава с престъпници, агенцията се занимава с журналисти. Не че това ще ги разстрои, защото много редакции са готови да работят дори при такъв риск. Проблемът е по-широк и засяга един от базовите интереси на обществото - да има достъп до информация. Като подслушват журналисти и огласяват този факт, властите всъщност предупреждават техните източници на информация



да си затварят устата



Журналистите, които заслужават да се наричат така, знаят, че трябва да пазят в тайна източниците си, пожелали да останат анонимни. Дори в съда могат да откажат да ги разкрият, защото са под закрилата на няколко решения по този въпрос на съда в Страсбург. Не помага и насилието над журналисти, какъвто бе последният случай с пребития Огнян Стефанов.

За да се лиши обществото от важна за него, но "чувствителна" за властите информация, ударът се насочва срещу източниците. Подслушванията са заплаха срещу тях, че могат да бъдат разкрити, колкото и да ги пазят журналистите. В този смисъл е изненадващо мълчанието на премиера Сергей Станишев и омаловажаването на проблема от президента Георги Първанов. Подкрепата им за ДАНС в тази ситуация в най-невинния случай е късогледство. Независимо дали съзнават, те се поставят в положение на съучастници. Най-малкото, което могат да направят, е да разпоредят проверка, която да хвърли светлина върху проблема, а не да го прикрие. Медиите не могат сами да установят доколко верни са твърденията на депутатите за подслушванията. Но мълчанието на висшите държавници засилва подозренията им.

Някой трябва да дръпне дългите уши на държавата. Първи трябва да поемат отговорност политиците, които с дефектния си закон за СРС им дават възможност да растат неограничено. Иначе обществото с помощта на медиите би трябвало да опъне техните уши.