Когато депутати от ляво и дясно едновременно заговорят за моралните устои на обществото, става съмнително. Особено когато влагат твърде много плам в една юридическа формалност като регистрацията на фактическото съжителство.

Разбира се, загърбвайки тежките морални дилеми, когато гласуват за частни или партийни интереси за сметка на обществените.

Промените в Семейния кодекс, които ще дадат възможност на двойки без брак да се регистрират в съответната община, предизвика лавина от морализаторски излияния.

При това от хора, които съвсем не могат да се похвалят, че спазват в личния си живот същите принципи, които проповядват от парламентарния амвон. А в крайна сметка липсата на солидарност ражда основните моралните дефицити в нашето общество.



За какво всъщност става въпрос?



Семейният кодекс предвижда възможност за регистрация на фактическо съжителство. В някои държави в Европа то е приравнено на брака и по имуществени права. Двойката се вписва в съответната община, като декларира, че няма друг брак или друго фактическо съжителство. В зависимост от различните страни някъде при фактическо съжителство имуществото е общо, другаде се засягат само правата върху роденото в този период дете. Именно това се предлага и в нашия Семеен кодекс - за баща на детето, родено по време на фактическото съжителство, или 300 дни след прекратяването се счита, човекът, с когото майката се е регистрирала. Разбира се, част от критиките, изказани по време на парламентарната дискусия, бяха логични. Например това, че никъде няма изрично записана забрана хора, които вече имат брак, да сключат и фактическо съжителство с трети лица. Такава забрана е напълно логична, при положение че фактическото съжителство е нещо като олекотена форма на брака. Развалянето му също е много по-лесно - единият партньор заявява в общината желанието си да се отпише от регистъра. В случай че това е бащата и той откаже да се грижи за детето, майката би имала правно основание да потърси от него издръжка. Не е ясно обаче какво се случва, ако майката в рамките на 3 месеца няколко пъти се регистрира и отрегистрира с няколко различни партньори. Проектът не дава отговор кой от тях в крайна сметка се счита за баща на детето. По този въпрос също трябва да се помисли до второ четене на кодекса. Няма и ясно разписани пречки за регистриране на фактическо съжителство, както е при брака - роднинство, психически отклонения и др. Това обаче също може да бъде поправено до окончателното му приемане.

Но не юридическите неясноти, а



най-общи морални аргументи



президвикаха сериозен спор в парламента. Стигна се дотам един депутат да твърди, че разрешаването на регистрацията ще разруши устоите на брака. "70% от двойките, които живеят без брак, впоследствие се женят, възможността за регистрация ще ги откаже", твърдеше той. В кой век живеят депутатите? Нима наистина не си давате сметка, че мнозинството от младите хора живеят без брак или за да пробват дали могат да делят едно жилище, без да се изпокарат, или защото изобщо не вярват в брака?

А онези, които искат да сключат брак, не биха са въздържали заради възможността за регистрация. Най-нелепо е да се стоварва върху това юридическо въведение моралният обществен упадък. Това е лекомислено и лицемерно.

Може би парламентът искаше да си поговори какво е състоянието на българското семейство и защо е такова, какво е възпитанието на децата и защо, но нито тези поправки са уместният повод, нито пък Народното събрание е мястото, което обществото схваща като подходящо за тази дискусия.

Сред повечето изказвания на депутати срещу узаконяването на фактическото съжителство прозираше силното безпокойство на църквата. Явно духовниците се опасяват, че по този начин държавата дава някакъв вид индулгенция на безбрачното съжителство, като го документира. А оттам се стеснява влиянието на църквата. Разбира се, църквата е права да недоволство от своя гледна точка, но можеше да положи повече усилия, за да бъде приравнен църковният брак на гражданския, но такова предложение в проекта липсва. Въпреки че на няколко пъти през последните години подобни дискусии бяха водени.





И последна в този морален-материален въпрос се явява държавата.



Ясно е, че с проекта си тя се опитва да запълни празнина, която естествено се отвори в последните 15 г. Факт е, че никой в тази държава реално не знае кой къде живее. Това с още по-голяма сила важи за ромските семейства, които по традиция са във фактическо съжителство. Тъй като те не сключват брак, майката се води самотна и получава социални помощи. Логично е държавата да се опита да реши този проблем, но няма да успее да го направи с регистрацията на фактическото съжителство. То засяга главно младите, образовани хора, които искат да избегнат тромавите процедури по брак и развод, но в същото време да имат равни права над децата си.

Всъщност може би цветистият дебат около фактическото съжителство си е напълно в реда на парламентарния живот, който няма кой знае колко общо с действителния.