|
07 Октомври 2008 13:05
Вчера, във вестник “Монитор” беше поместено съобщение за обсъждането на Закона за научните степени извания. На поместената там снимка се кипреше един уж доцент, ректор на колеж по земеделие. И той, милият, се произнася как да бъде и какво да бъде ! Опитах се да изразя своето мнение по въпроса във форума, но за съжаление тази публикация, заедно с мненията на форумците за нея, още преди изтичането на деня бе свалена от сайта на “Монитор” неизвестно защо. Сега в вестник “Сега” отново се говори “как ректорите се карали (като че това е пазар някакъв !)” и това е повод за доста остри, компетентни и недотам компетентни мнения във форума на вестника. Ще ми се да кажа, че споменатият по-горе субект, назован ректор, не е нищо повече от самоназначил се директор на частно земеделско училище, което пък се кичи със званието “колеж”. От подобни “учени” с незадоволени (и невъзможно да бъдат задоволени !) амбиции започват обикновено всички атаки срещу съществуващата у нас система за присъждане на научни звания и степени. Не твърдя, че тя е съвършена и добре зная редицата й недостатъци, но въпреки това бих си позволил да припомня и подчертая някои актове през последните години, насочени уж към нейното усъвършенстване, а всъщност към отваряне на широка врата за окичване с научни звания и степени на подобни на лицето от снимката. Решителен принос в това отношение имат промените в Закона за научни степени и звания, прокарани от турчина Лютфи Местан (неизвестно защо именно той е избран за председател на Комисията по наука и образование към Народното събрание и какви са научните му сертификати) и “експерти” от рода на даскалицата Татяна Калканова и пр. В резултат на тяхната “законотворческа дейност” беше въведено възрастово ограничение за хабилитираните преподаватели в университетите, независимо от индивидуалните им възможности и в резултат бе оголена структурата на висшите училища чрез масово пенсиониране на засегнатите от закона лица. От друга страна, вследствие на ниското заплащане и пълната липса на интерес у държавата към укрепване на системата на висшето образонание, особен стремеж към научна кариера при младите преподаватели и специалисти не се забелязва. Ето защо и изтичащият към чужбина поток от такива кадри не секва досега. Добре известно е, че творческите възможности на хората не могат да се декретират с годините на определена възраст. Но не – според споменатите законови промени възникнаха редица абсурди: 1. При наличие на разрешено от съответния университет продължение (за не повече от 3, съответно 2 години) преподавателите, навършили 65 години не могат да участвуват в никакви органи за управление, включително и катедрени съвети. 2. Дадената от закона възможност на пенсионираните професори и доценти да водят занятия на хонорар противоречи с презумпцията, че тяхната възраст ги прави непълноценни преподаватели. 3. Третият абсурд привидно се състои в коментираното в горната статия положение, че и пенсионирани хабилитирани лица могат да участвуват в органите на ВАК. Тук веднага възниква въпросът: А защо не, след като в тези органи включват хора с доказана компетентност, знания и опит и в повечето случаи тяхната възраст и световният опит показва, че именно тези качества, а не възрастта са един от двигателите на науката? И ето как се появява другият измислен абсурд, също споменат в статията на “Монитор” – как може лице, пенсионирано в университет, да се произнася за по-млади (и не пенсионирани!)!? Та нали едно от исконните житейски правила е това, който е по-добре подготвен да дава оценка на друг с по-малък опит и знания! Не възрастта е мярка за способностите на учения, а неговата реална дейност, постиженията му, известността му в научната област, в която работи, създадените от него специалисти. Но мозъците на Местановци и Калкановки явно не са достигнали до нивото да разберат (и приемат!) това.
Тук може да се постави съвсем законният въпрос: Защо например в БАН такова възрастово ограничение не действа и то при наличие на Закон за БАН? И след като това е така излиза, че например в един орган на ВАК не може да участвува пенсиониран университетски професор, но може да участва 75-годишен старши сътрудник от БАН!?
Другата новаторска “идея” – да има няколко вида професори, в зависимост от това къде и кой ги е хабилитирал, е просто налудничева, защото в нея прозира гореспоменатият стремеж определени страшно славолюбиви личности да се докопат по съкратена и опростена процедура до някакво научно звание. Между впрочем и за съжаление, това вече е осъществено със създаването на гъсто множество от “частни” висши училища без или със съмнителна акредитация и с подкрепата на определени политически структури – типичен пример за това е не само т.нар. Нов български университет, но и други подобни креатури. Вижте само от публикацията във вестник “Сега” колко е активен и радикален е ректорът на този университет – някой си доц. Димитров (там може да прочетете какво предлага той). Всъщност неговата основна идея е да се направи във всички университети така, както е в неговия платен университет – Сульо и Пульо да се хабилитират с чудна лекота !
Ясно е едно – поставеният проблем с израстването на учените и тяхното развитие и свързаните с това регламентиращи държавни документи може да бъде разрешен само с широкото участие на тези, за които той се отнася – хората, посветили наистина живота си на науката, а не на Сергейчовци, Местановци и други персони с кратковременна значимост !!!
|
/ какъв е бил?" - "Икономист, като леля ти" - "Аааа, не! Леля е старши икономист".