Попитах инженер Илия Мишев за брат му Михаил и той ме изгледа странно. Сепнато, а след това и навъсено. Гневно ме изгледа и втренчено - докато не съжалих, че съм попитал. Пламна в лице, русите му вежди грейнаха върху тъмночервен фон. Нищо не каза и гледаше настрани. Усетих си гафа, съжалих. Плащахме някакви сметки в Централната поща (място за ред невероятни срещи напоследък), дойде ми редът и се измъкнах, смутолевих нещо и не дочаках отговор. Не че щеше да има...

А аз мислех, че всичко е отминало. Всъщност, беше минало само времето...

Такива сюжети имаше в много човешки съдби и аз, като близък до читателите си, ги научавах на купища. Те се разказваха понякога, но бяха чести и банални, затова не извикваха учудване, нито се помнеха. Разделението на близки хора в началото на промените шокираше, но не скандализираше. Отдавахме го на паника и слабохарактерност. Изкушението за власт, за служба и кариера, или просто да хванеш новия влак у мнозина надвиваше собственото им същество. Да оставим, че малцина успяха да се метнат на влака (а и от тях почти никой не попадна в първа класа), но някои и до днес стоят на онази гара, за да се чудиш дали са пътници, или са посрещачи/изпращачи.



По оста синьо-червено произлязоха хиляди драми,



разриви и конфликти. В повечето случаи те бяха гръмки и истерични, разиграваха се и за публиката, но оставяха подозрението, че просто оформят стари крамоли и напрежения, за които бе настъпил удобният момент да бъдат приключени. Сблъскваха се и се разделяха братя и съпрузи, бащи и деца, учители и ученици, благодетели и протежета. Това, което се разиграваше, често бе повече от позорно, но обществото бе изчерпало барута си главно по адрес на миналото и не му беше останала дори троха възмущение за собствените му дела и представители. Тогава всъщност се разигра и сблъсъкът между братята Мишеви, който изуми всичките им познати и колеги, потресе роднините и покоси в кратък срок родителите им.

Двамата плевенски инженери бяха дружни и свързани с рядка дори за братя взаимност. Свикнали бяха да ги виждат заедно от момчета - отначало в града, после в института, само казармата ги разделила, но за малко - след година по-малкият успял да постъпи войник в частта на брат си. И всякакви други затрогващи примери на братска привързаност, докосващи сърцата в провинциалния град.



Невероятната семейна сглобка



въобще е отличителната черта в този род. Преди години дядото на Мишеви бе разпоредил фамилното гнездо в село М. да не се дели и продава, а да се владее общо и там да продължат да съжителстват, или поне да се срещат и поколенията в необозримото бъдеще. Никой не бе и сънувал какво има да се случи.

Тези подробности изплуваха впоследствие, когато братята се смразиха, определяйки се от двете страни на барикадата. Без да имат различия и противоречия преди, сега всеки бе избрал своя път отделно от другия. Както е известно, по онова време пътищата бяха всичко на всичко два. Но достатъчно противоположни, за да ги разделят до гроб. Странното е, че самият им живот в нищо друго не се променил. Продължили да инженерстват по старому. Никой не напредна особено след тъй внезапно бликналата партийна страст. Жените им дори не се скарали и не спрели да си говорят. Не и братята, обаче - очите им святкали от гняв при всяка среща, при споменаване, при нечий непредпазлив въпрос. Това последното го изпитах сам.

Деветнайсет години от тогава! И барикадата се раздигна. А те са още там. Или пък тя е в тях. В кръвта им?

Още майка ми беше жива, когато се говореше, че



къщата им в М. е запустяла и протекла отвсякъде,



защото никой от тях не стъпва там от страх да не срещне другия. Не ги канят по сватби, не ходят на погребения, където могат да се засекат. Негласно са си разделили града, както и старите познати. Партиите им вече са изпразнени от гняв и страст, отдавна не скърцат зъби и дори под масата си пускат... контакти, а инженерите остават железни. Вярно, Илийката неотдавна се преместил в София, но от това отношенията им не са помръднали към затопляне.

На фона на объркания, мижитурски от компромиси в името на оцеляването (а и на разбогатяването също) живот конфликтът на братя Мишеви изглежда направо античен. И толкова истински, че дори плаши. Повечето противници омекнаха и се помириха, други са се така преплели, че не е ясно дали се борят или се прегръщат. Самата пропаст, която бе разделила обществото, някак се запълни и тревяса. Кой знае защо - тя единствена. Не пропастта между бедни и богати. Не пропастта между управници и народ. Не пропастта между престъпници и жертви. И кой знае защо не и пропастта между Илия и Михаил Мишеви. (Имената, както читателят разбира, са променени.) Тази пропаст не вярвам някога да зарасте. Тъжно, според мен. И не, според приятеля ми Бебо, философ и социолог, автор на екзотични изследвания. Той смята, че братята просто остават при своите идеи, приели са ценности, от които и днес не се отказват. Защото, каза той, знаеш ли какво стопи гнева между хората и ги върна едни към други? Сближи ги общото разочарование. Макар надеждите им да бяха различни, те заедно ги загубиха. Или заедно им ги отнеха.

Ето това не трябваше да го казва...